Поглед към иранската програма на провелия се в България Menar Film Fest 2021
Владимир Митев
Иранските филми са може би най-атрактивната характеристика на онлайн близкоизточния филмов фестивал „Менар“, който се проведе в България между 15 януари и 7 февруари 2021 г. Иранското кино е известно със своята изтънченост, добра кинематография, послания с универсален характер, въпреки че обикновено идват от строго ирански социален контекст. Организаторите съобщиха за голям интерес към фестивала. Четири ирански филма са в топ 10 на най-гледаните („Само 6,5 милиона“, „Язовецът“, „Джахан танцува със света“, „На косъм от сцената“).
По молба на блога „Персийският мост на приятелството“ организаторите от компанията Pozor споделиха информация за процентния брой прожекции за всеки от иранските филми, които бяха общо 9 от 30. Като цяло 31,45% от всички прожекции на фестивалните филми бяха ирански. Ето и конкретните данни:
„Само 6,5 милиона“ – 5,56%
„Язовецът“ – 3,87%
„Джахан танцува със света“ – 3,57%
„На косъм от сцената“ – 3,50%
„Пазачът“ – 3.35%
„На пълна луна“ – 3,14%
„Пълна каша“ – 2,97%
„Втората ми година в университета“ – 2,95%
„47“ – 2,54%
Сега, когато емоциите са се уталожили, заслужава да се преразгледа приносът на Иран за „Менар Филм Фест“. Киното е изкуство, което е от голямо значение за иранските творчески хора, за масовия зрител и за държавата. То е средство за комуникация, за поставяне на сложни проблеми и идеи, които са представителни за комплицираността на иранското общество днес. Какъв образ на Иран и на иранците може да се изгради от филмите на фестивала?
След като изгледах всички късометражни филми и по-голямата част от пълнометражните (без „Надзирателят” и „Язовецът“), получих няколко чисто субективни впечатления. На първо място, филмите, които гледах преди около 5-10 години, обикновено представяха идиличен селски живот без акцент върху сюжета или пък засягаха сложни екзистенциални дилеми за тежестта на живота. Това, което видях тази година, демонстрира промени във фокуса на иранската кинематография – поне спрямо моите собствени впечатления за иранското кино.
В „Джахан танцува със света“ има главен герой – Джахангир, който се изправя пред предстоящата си смърт. Той приема щастието и радостта като смисъл на живот, но чувства, че не е живял и изпитвал достатъчно обич. Приятелите му също търсят щастието, като всеки има много личен и субективен начин да се стреми към него, което понякога води до конфликти и напрежение с останалите. Сякаш във филма липсва сюжет – той представя живота такъв, какъвто е – нещо „обичайно“ за иранските филми, но този път героите притежават черти, характерни за градските жители – един от тях пее рап, друг опера, трети, като че ли се влюбват и разлюбват. Но всички те са образовани, с градски типаж души. Тези образи подсказват промени в иранското общество – както неговото все по-задълбочаващо се усложняване, така и нарастващия му хедонизъм.
Друг филм – „Пълна каша“, е брандиран като комедия, но всъщност е отражение на човешката душа с нейната наранимост, травматичност, с проблематичността ѝ при създаването на нови контакти. Това, което се забелязва е, че главните герои на пръв поглед са обикновени хора – хора, които нямат важна позиция в бизнеса или в държавната администрация, които нямат много финансови средства, но имат доста свободно време и се чудят какво да правят с него. Те изобщо не мислят за създаване на някакви организации или общности, за гражданска или политическа дейност. Те нямат за цел да променят света, а сякаш търсят начини да избягат от тежестта да трябва да избират какво да правят – чрез любовни отношения, чрез разговори с непознати, хазарт и т.н. Те нямат идеята, че животът може да бъде „да правиш правилното нещо“, да избереш себе си или другия, да се бориш за истината – за тях по-скоро смисълът на живота е да прекарваш приятно времето, ако си способен на това. Или да се сблъскваш с невъзможността да се постигне трайно щастие.
Това, което не се вижда в „Пълна каша”, е висшият слой на обществото – неговите кукловоди и мениджъри, както и хората, които налагат обществения морал и порядки. Ако искаме да проникнем в социалното разделение и неравенството в Иран, трябва да гледаме филма „Само 6,5 милиона”. В него става въпрос за живота на двама полицейски следователи, които се борят срещу разпространението на наркотици. Те образуват своеобразен триъгълник с високопоставен наркодилър, който тъне в огромно богатство, но е заловен и преминава процедурата, водеща до смъртното му наказание. В хода на този противоречив съдебен процес научаваме, че всички в този обществен сегмент – следователи, наркодилъри, бездомници и деца, се борят сами и стоят сами пред закона. Всеки е уязвим, всеки е под подозрение. Това е труден живот, който може да бъде понесен само от хора със силен дух.
„Втората ми година в колежа“ показва друго интересна страна от живота в Иран – как изглежда той през погледа на млада студентка. Главната героиня има приятелка, който изглежда психически нестабилна, пие някакви хапчета, но също така принадлежи към богато семейство. При университетска екскурзия до Исфахан заможната приятелка претърпява криза, а по-младата напуска ролята, определена ѝ от родителите и обществото. Тя не се връща в Техеран с останалите и заявява, че ще остане с приятелката си в болницата. Това ѝ поведение води до конфликт с нейната преподавателка и ръководителка на групата. След това главната героиня се сближава с приятеля на страдащата си колежка. Така второкурсничката намира един друг живот, в който мъжете изглежда имат по-голям достъп до пари и малко по-освободено отношение към жените. Преди да се запознае с младежа, главната героиня ходи с братовчед си, който ѝ е препоръчан от семейството, но връзката е прекратена. Накрая виждаме главната героиня, откъсната от колегите и приятелите си от университета, които са застинали в социалната си роля, докато тя ги е надраснала … предполагаме за по-добро.
„Менар Филм Фест“ прожектира и филми, които по своеобразен начин интерпретират статута на съвременната иранска държава. „На пълна луна“ получи голямата награда на 37-ия филмов фестивал „Фаджр“ в Техеран, тъй като въз основа на реални събития предава историята на братята Риги, които са в основата на терористичната организация „Джундула“, отговорна за атентати в Югоизточен Иран, където живее сунитското малцинство на белуджите. Всеки, който е гледал филма, е дълбоко потресен от насилието, което се разгръща след започналата в началото чисто любовна връзка между персийска жена и един от братята Риги. Това е ирански филм, осъждащ ислямския тероризъм и тесногръдите интерпретации на мюсюлманската вяра, оправдаващи насилието. Иранската държава е представена като противник на тази тенденция в региона – послание, което вероятно е насочено не само към вътрешната общественост в Иран, но и към външния свят.
В един от късометражните филми – „Междучасие“, ставаме свидетели на последната пауза между часовете преди млада ученичка да отиде на футболен мач в нарушение на закона, който в продължение на десетилетия е забранявал на жените да правят това. Съучениците ѝ я подкрепят, но я предупреждават и се опитват да я защитят. Изглежда, че тя силно се нуждае да бъде на стадиона и да се противопостави на нормите. Тръгва с усмивка към стадиона. От финалните редове на филма научаваме, че в реалния живот героинята е арестувана и след срещата си с правоохранителните институции се самозапалва, което има трагичен край…
Въпросът за неравенството на жените е в центъра на “47”, – където практически всяка героиня бива ударяна или в някакъв момент ѝ се крещи насреща от нейния спътник от мъжки пол. Това е и филм, който загатва за опитите за женска солидарност в днешното иранско общество, тъй като главната героиня, медицинска сестра, помага на непозната жена да намери подслон за през нощта, след като е била малтретирана от съпруга си. Семейството в центъра на историята – медицинската сестра и съпругът й, от доста време обсъждат емиграцията, въпрос, който може да се наблюдава и при филми като „Джахан танцува със света“. Така че „47“ разказва история, която обхваща време от около 24 часа, но всъщност това не е индивидуална история, а много социален филм – филм за класите и за социалния пол в днешен Иран, както и за това и колко проблематични могат да бъдат отношенията за слабите страни в тях.
Последният филм, на който си заслужава да се обърне внимание, е може би най-артистичният от гледна точка на кинематографията, тъй като цялото действие се развива във фризьорски салон. Нарича се „На косъм от сцената“. Монотонният живот в бръснарница крие в себе си нещо чудовищно … сред тримата мъже фризьори има убиец. И той изглежда е този, който мечтае за нещо повече – който се интересува от ретро киното, от естетическата свобода и от жена, партньор на сцената на своето въображение. Филмът е много раздвижен – с постоянни препратки към филма „Казабланка“ и винтидж естетиката на старите филми. Не е ясно кога се развива във времето действието . Не виждаме женски персонажи, само една измислена жена, която е алтер его и въображаем приятел на главния герой – убиеца. Любопитно е как филмът завършва с известна степен на въображаемо или реално унищожение и насилие – със земетресение, стрелба и т.н., които унищожават бръснарницата. В действителност това е и социален филм – филм за тежкото положение на онези, които остават маргинализирани в сивото и монотонно ежедневие, но които се нуждаят от нещо повече.
Както видяха зрителите на „Менар Фест“ през 2021 г., иранските филми имат различни лица и показват различни щрихи от днешната иранска културна идентичност. И са доказателство, че иранското общество се развива и отдалечава от саможертвата и мъченичеството в посока към живота в настоящето, към преследването на щастието тук и сега – нещо, което виждаме и в България и вероятно е обща световна тенденция.
Иранските сценаристи и филмови режисьори, както и много от героите, изглеждат много реалистични в разбирането си за себе си и за останалите. Те са в свят, в който всеки живее и се бори в рамките на социалната територия и правилата, заложени в нея. Това наблюдение може да звучи изненадващо, но България, която преминава през кризата на прехода, знае много истории за хора, нарушили социалните норми и преминали през различните социални слоеве – особено в младостта си. В иранските филми от тазгодишния фестивал емоциите и реалностите са видимо улегнали. Липсват крайности. Хората не чувстват дефицит на власт, която да ги тласне към екстремен избор или грубо поведение. Ако съдим по филмите, иранското общество е постигнало ниво на зрялост и индивидуална отговорност, което на някои други общества по-трудно се отдава!
Това, което би било любопитно да се види в иранските филми, е присъствието на повече чужденци, на повече хора, които идват от други култури и се подлагат на трансформация или внасят промени около себе си в резултат на досега им с иранците. В филмите от тазгодишния фестивал Menar липсват чужденци като герои – вероятно с изключение на „На пълна луна“, където значителна част от сюжета се развива в Пакистан. А защо да не си представим иранците като желаещи да говорят със света? Ако неговите „пратеници“ не са заплаха, иранците, със своя интелект и представа за справедливост, могат да обогатят чуждестранни екипи и общности
Иранското кино от фестивала доказва иранския потенциал да се разбере живота. Навярно неговите герои успяват все по-добре и да го живеят…
Снимка: Момент от филма “Втората ми година в университета”, който донесе на актрисата Соха Ниасати наградата за най-добра женска роля на 41-вия Московски международен филмов фестивал през 2019 г. (източник: MENAR)
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
