Българските къзълбаши

Българските къзълбаши

Религиозен танц (източник: Balkans In Site)

Една хетеродоксна мюсюлманска общност в България, която впечатлява и днес

Славея Неделчева

Славея Неделчева е докторант в Българската академия на науките. Тя има магистърска степен по балканистика от Софийския университет. Говори албански, гръцки, турски, иврит и английски език.

Тази статия е публикувана в Balkans in Site, гръцки уебсайт, посветен на Балканите.

Това интересно име “къзълбаш” (“червеноглав” на турски език) се появява около XV в., когато последователите на Сефевидския орден (т.е., династията на Сефевидите в Персия) започват да носят отличителни червени шапки с дванадесет лъча – така наречената “корона на Хайдар”. Скоро тази шапка е изоставена, но името “къзълбаш” остава. Първоначално името е било унизителен етикет, даван на вярващите алевити от техните сунитски “противници”, но скоро е било възприето от самите алевити като предизвикателен знак за гордост (къзълбаши, алевити и алиани са различни имена за една и съща религиозна общност в България – бел.ред.). Къзълбашите се придържат към хетеродоксните шиитски доктрини, насърчавани от първия сефевидски шейх Хайдар и неговия син Исмаил I. Тези шиитски религиозни учения стават особено популярни сред номадските и полуномадските туркменски племена в Източен Анадол и Северна Сирия.

В началото на XVI в. племената къзълбаши завладяват Персия, управлявана от династията на Сефевидите до 1722 г. (между 1729 и 1736 г. се наблюдава кратко възстановяване на властта им).   Поради тази причина името “къзълбаш” се използва в съседните страни като название на хората от тази империя. Туркменските племена, които застават на страната на шиитския шах на Иран Исмаил Сафавид (по времето на който голямата част от Персия става шиитска), се наричат “къзълбаши”. По-късно с това име са наречени всички мюсюлмански секти в Мала Азия. Вярванията на къзълбашите или алевитите са повлияни от тюркския шаманизъм и древни езически култове, иранските култови практики на изток и запад. 

Алевизмът е бил също в контакт с християнството. Централен елемент от ритуалната страна на учението на “хората на истината” (другото име на алевитската общност) е жертвоприношението. На Балканите, и особено в българските земи, носителите на тези хетеродоксни ислямски идеи проникват в степите на север от Черно море, особено по време на османското нашествие. Най-важна роля в предаването и разпространението на новите идеи играят последователите на ордена “Бекташи”, както и тези на проповедите на шейх Бедреддин Симави. В началото на XVI в., за да намалят напрежението в Мала Азия, османските султани насилствено преселват мюсюлмани, последователи на сефевидския орден, в Европа. 

Днес в България около 50 000 души се определят като последователи на алевизма. Повечето от къзълбашите се заселват масово в Добруджа, доброволно или след като са депортирани от Анадола от османските власти между XV и XVII век. Общността на къзълбашите е представена и в Лудогорието (Делиормана). В България името къзълбаши се отнася за няколко сходни групи, живеещи в различни части на страната. Къзълбашите често крият истинската си религиозна принадлежност. Тъй като думата “къзълбаш” има пейоративно значение, в българската научна литература се предпочитат други имена: алиани, алевити, хетеродоксни мюсюлмани. Семантичното значение на думата “алеви”, чийто корен е близък до турската дума “Alev”, е огън, запалване, пламък. 

Двата региона с най-многобройно население, изповядващо хетеродоксен ислям в България, са Лудогорието и Източните Родопи. По-малки групи има в Северна Централна България, в Източна Стара планина и в Стара Загора. Някои автори предполагат, че сред част от българските мюсюлмани в Южните Родопи се разпространява и хетеродоксен ислям. Езикът  на вероучението и на общуването в общността е турски. Общностите са ендогамни (бракове се сключват само в рамките на групата).

Социалната организация и празниците на къзълбашите са тясно свързани с доктрината, която изповядват. Те са обединени в религиозни общности, начело на които стои духовен водач, наричан “dede” (“дядо” на турски език) или “baba” (“баща” на турски език), чиято позиция се предава по наследство. Младите мъже и жени преминават през подготвителен период на религиозно образование и стават пълноправни членове на общността, след като се установят и преминат през церемония по посвещаване. Всяка семейна двойка има свой духовен наставник (“муршид”) и се побратимява с друга двойка, като връзката им е доживотна. Участието на жените в най-важните религиозни церемонии контрастира с тяхното изключване в сунитския ислям. По-високият и независим статут на жените се потвърждава и от карнавалните игри, в които жените участват в някои села в Лудогорието.

В алевитската общност жените се ползват с голямо уважение, като се молят заедно с мъжете в теке и не носят шамии (“теке” е ритуален комплекс от сгради, свързан с мюсюлманска хетеродоксна конфесионална общност, в който централното място се заема от седмоъгълна гробница (обикновено символична) на алиански светец, наречена тюрбе – бел.ред.). Жената има определена сила в алевитската общност, но не я демонстрира, което вероятно е остатък от турското езичество. Разводът е строго забранен. Повторен брак е разрешен само след смъртта на партньора. Полигамията е забранена.

Религиозните събрания се провеждат веднъж или два пъти седмично, и включват свирене на струнни музикални инструменти, четене на молитви, танци по двойки (“сема”) и са придружени от ритуална употреба на малко количество алкохол. Освен това се провеждат събирания “мухаббет” (“разговор” на турски език), по време на които се пеят песни с религиозен характер и се изнасят представления. През лятото и есента се правят поклонения до гробници/тюрбета (гробове на хора, почитани като светци), по време на които се провеждат панаири. Алевизмът дава насоки и по съвременни въпроси. Хазартът и наркотиците са забранени. Алкохолът е разрешен по време на религиозни церемонии, но прекомерното пиене е забранено. 

Забраната да се яде заешко месо е типична за къзълбашите. Историите, които обясняват причините за това, представят заека или като нечисто, или като свещено животно. Най-вероятно това табу е донесено от Близкия изток (Месопотамия, Персия), където се практикува от древни времена.

Алевизмът се различава от сродните учения по това, че изповядва краен шиизъм, който води до обожествяване на Али – Али е Бог, а Аллах се явява на хората в образа на Али. Наред с вярата в рая и ада, къзълбашите вярват и в миграцията на душите – душата след смъртта се пренася в хора, животни, камъни. Съществува култ към семейството на пророка Мохамед и изключително силна любов към имам Али. Алевитите вярват в така наречения “теслис” (“троица”) – Аллах, Мохамед и Али. Вярва се и в 12-те имами – преките наследници на Пророка. Последният имам е скрит и ще се появи отново на Земята, за да установи Царството на справедливостта. Принципът на благоразумното скриване на вярата също е характерен за това учение.


Източници:

Георгиев Ив. – Българските алиани, София, 1991 

Миков Л. – Изкуството на хетеродоксните мюсюлмани в България (XVI-XX век): Бекташи и къзълбаши/алевии, София, 2005

https://balgarskaetnografia.com/grupi-i-obshtosti/etnicheski-grupi-i-obshtnosti/kazalbashi-aliani-alevii.html (автор Божидар Алексиев)

Снимка: Къзълбаш с характерната червена шапка (източник: Balkans In Site)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Персийският мост на приятелството” в YouTube! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter.

Advertisement

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s