Въпроси и отговори към семинар, посветен на дореволюционната иранска мисъл

Въпроси и отговори към семинар, посветен на дореволюционната иранска мисъл

Скрийншот от частта за въпроси и отговори на семинара (източник: YouTube)

Владимир Митев отговаря на колегите си от Центъра за близкоизточни и средиземноморски изследвания към Университета “Бабеш-Боляй” в Клуж-Напока

Във втората част на семинара “Социални и антиколониални мотиви в дореволюционната иранска мисъл” Владимир Митев отговори на въпроси за отношенията между Запада и Изтока, за възможните академични сътрудничества и разрива между световете, както и за значението на мисълта на Ахмад Фардид и Джалал Ал-е Ахмад днес.

Втората част може да бъде гледана със субтитри на български език тук:

Мариус Лазар: Перфектно. Благодаря ти, Владимир. Беше абсолютно завладяващо и много богато и пълно твоето представяне. Бях малко хипнотизиран. И се впечатлих, защото презентацията беше много плавна.

Преди да започнем разговора си, след като го бяхме обсъдили предварително, Владимир ме попита дали е проблем, че няма презентация, PowerPoint или нещо друго. Отговорих, че няма нужда, защото обсъждате идеи. Точно това се случи.

А ти самият си не само българин, не само румънизиран, но до голяма степен, мисля, че си иранизиран. Мисля, че това е добродетел, абсолютно, но това, което забелязвам, е, че твоята ислямизация не върви в посоки, които не винаги са много приятни в иранския дух и природа. Така че си уловили добрата страна на иранската автентичност, така да се каже, и сега те слушам, като правя всички тези абсолютно очарователни връзки и наистина ми харесва.

Това е презентация, която ми хареса изключително много, и го казвам съвсем искрено, като те слушах и размишлявах върху това, което каза, с всички тези, как да кажа, търсения на иранските интелектуални мислители да намерят решения. Осъзнах, че вероятно може да имам някакво лично впечатление. Може би знаете по-добре, онези от вас, които работят по-сериозно и по-задълбочено върху иранската мисъл или иранската култура, че до голяма степен може би всички тези опити да намерят своята идентичност, своя път, своята оригиналност, своята автентичност – понеже всички ние сме в духа на екзистенциалистката мисъл на Хайдегер – по някакъв начин всички те са всъщност само израз на иранската арогантност да се смятат за различни, превъзхождащ, различен, неосезаем по някакъв начин в един ирански есенциализъм, който е собствен, автентичен, който не трябва да позволява да бъде опиянен или не знам как да го нарека, западнал от всички тези външни влияния и до голяма степен този вид размисъл, от който очевидно твоят подход е част или се вписва много добре в по-широката верига от размисли за това, което се нарича постколониализъм в най-широк смисъл. Много култури, които са пострадали от тази западна опека, влияние и господство, и в случая с Индия (говори много хубаво за Ганди), и в Югоизточна Азия, Индонезия и Африка, има безброй размисли и търсения на идентичност от страна на хората там, които се опитват по някакъв начин да излязат от това, което е било техният период, подчинен на западната модерност.

Иран също, от XIX в. насам, е подложен на масиран политически и военен, икономически и интелектуален натиск от страна на Запада. Русия на север, Великобритания на юг в Персийския залив. Това иранско взаимодействие със Запада е епопея. Още в периода на Каджарите, включително шиитските богослови, особено тези, които участват в конституционалистката революция от 1905 г., имат тази двусмислена връзка с тази модерност. Те искаха да възприемат от Запада елементи на политическата култура или, в по-широк смисъл, на западната модерност – парламентаризъм, конституционализъм например, теми, които не са непременно характерни за традиционната ислямска култура. Но в същото време всички тези асимилации са обмислени по своя собствена логика, за да бъдат адаптирани към иранската специфика и автентичност. Така че става дума за дълга история на тези отношения със Запада. И това беше някак си идеята, която вероятно не знам доколко е автентична, че до голяма степен тези опити за предефиниране на собствената им идентичност са част от иранския дух да се смятат, ако мога да използвам един много класически израз, за център на вселената. И завръщането към персийския мистицизъм, към исляма – всичко това е част от тази динамика. Тази траектория, тази траектория на преоткриване на различието от Запада. Има ли въпроси? Вивиана.

Вивиана Мовиляну: Бях много внимателна по време на презентацията. Просто исках да похваля Запада, защото слушах лекцията. Европейската конструкция се крепи на стълбове, които всъщност са нашите университети. Искам да кажа, че цялото европейско строителство, всички фондове, които идват – структурните, всъщност се занимават с тези дисфункции, които възникват между различните образователни системи, съществуващи от 12-ти век насам на европейския континент. Съществуват два модела – скандинавски и средиземноморски. Както и да е, това е дълга история: историята на европейските университети е много интересна, но в тази смисъл, аз сега се опитвам да направя възхвала на Запада. Искам да кажа, че университетът в Клуж е стълб, на който стои европейската конструкция. Университетът в Букурещ е друг стълб, на който се крепи европейското строителство. Софийският университет е и стълбът, на който се основава европейската интеграция. Трябва по някакъв начин да разберем това и да не се противопоставяме на произхода. Така че ние не можем да съществуваме без тези училища, а проблемите, които възникват и които не разбирам защо иранците не го разбират – корупцията в тези системи, които са нефункционални, не са свързани помежду си… ами има структурни фондове, които се опитват да решат тези проблеми. Те не се обсъждат прозрачно и създават погрешен образ на Запада на Изток, това е, което виждам, особено когато се занимавам конкретно със структурните фондове и европейското строителство. Аз съм от другата страна, аз съм в опозиция на лекцията.

Мариус Лазар: Мога да кажа, че има огромно количество критики, много критики от неевропейските светове са плод, да кажем, на западни влияния. Тя е неоспорима и се отнася до други институции и политически, икономически, идеологически практики – идеята за националната държава и т.н. Проблемът не е в това, че Западът не е изиграл роля. Въпросът не е непременно дали Западът е бил добър или лош за Иран, Ирак, Египет, Мароко или Алжир. Всички тези дискусии, които се водят в иранското пространство, се намират в разказите на националистически или не само националистически елити. Всички тези държави се наричат общо, да речем, постколониални. Макар че може би не всички от тях са били колонии в класическия смисъл на думата. Иран не е бил колония, а е имал много силно западно влияние, но по-важното е, че това, което вероятно е притеснявало много иранците, не е толкова, че Западът е навлязъл в Иран, а по-важното е, че елитите, които са управлявали Персия – династията Пахлевите, както и Каджарите преди тях… по-късните каджари са очаровани от западната технологична, научна и културна модерност и копират много жадно…

Проблемът е, че собствените им елити се отдалечиха от иранската автентичност и по някакъв начин предадоха духа на иранската автентичност, въпреки че самият шах Реза Хан и покойният шах Мохамед Реза Пахлави бяха в логиката на изграждането на иранска свръхзначимост, на иранска специфика. През 1971 г., когато се провеждат великите събития в Персеполис, когато се чества 2500-годишнината на Персийската империя, както каза Владимир, шахът има огромни геополитически, военни и икономически амбиции, свързани със съдбата на Иран. Как да го кажа, Иран нямаше реален потенциал да породи подобна амбиция, която дори не беше идеологическа, беше амбиция за величие. Самият шах използва цялата иранска система като своеобразен трамплин за собствената си амбиция за величие и превъзходство. Така че това е някаква парадигма на иранския манталитет. И неслучайно иранците съчувстват много на германците, на Германия през 20-и век. Германия имаше този вид очарование, те проектираха величието на своята представа за Европа. Deutschland über alles. По същия начин иранците могат да кажат Persia über alles, т.е. Персия над всичко. Всички тези интелектуалци, които, съжалявам, не познавам много добре… За съжаление, не съм имал време да им се посветя, но имам интуицията, че както казах, те самите са, вероятно виждат себе си като израз на тези опити за преоткриване на иранското величие на културно, интелектуално ниво. Искам да кажа, че Иран не трябва да се опиянява толкова много от нещо, което не е автентично иранско. Владимир. В крайна сметка трябва да говориш.

Владимир Митев: Ако позволите само накратко. Простете ми, че не знам какво натискам в Zoom. Надявам се, че ще се справя с това. Както и да е. Трябва да определим много точно какво разбираме под критика на Запада, какво разбираме под понятието ,,Запад”, какво разбираме под Иран. Например по времето на Рухани вероятно знаете, че в Иран имаше повече министри с докторски степени, придобити в САЩ, отколкото в правителството на САЩ. И това е написано в американската преса. Така че това не е фалшива новина. По принцип в Иран имаше толкова много хора, получили образование на Запад или в САЩ, че в един момент, когато искаха да се отворят към същото зло или към Запада, те назначиха в правителството много кадри със западно образование. И това вероятно е било знак. Тези хора имат своите контакти и т.н.

Вероятно не съм го обяснил добре. Когато се обсъждат тези неща, се опитвам да ги обсъждам, като съм информиран и запознат. Така че не е задължително да казвам, че критикувам Запада или Иран. Интересно ми е, че има усещане за предателство. Намирам го за интересно за изучаване, защото това значение се появява няколко пъти в нашия регион. Затова се опитвам да направя някои паралели.

Разбира се, без това да е моето окончателно мнение, аз се опитвам повече да уча и да се уча. Благодаря за критиката. Ако разбирам правилно, имаме някои основи, върху които да надграждаме. Разбира се, трябва да знаем много добре на какво се основаваме, защото аз, например, току-що изпратих статия до едно румънско списание, в която всъщност обсъждам европейското интелектуално влияние върху тези автори, за които току-що говорих. Според мен това влияние е много силно и аз предположих, че идеята за цялостното човешко същество е идея на Хайдегер. По принцип благодарение на това изследване, което правя, се запознах и с някои от западноевропейските интелектуални мисли и съм много доволен от това. Защото се учудвам колко малко всъщност четем в България и колко малко знаем за европейското пространство, например, не само за Иран.

Йон Жосан: Не знам как ви се струва. Мисля, Владимир, парадоксално е, че през цялото време тези интелектуалци говорят за автентичност, опитват се по някакъв начин да се доближат до една изгубена иранска или ислямска, изгубена мюсюлманска душа и цялото това желание да се върнат към някакви автентични форми преминава през език, който води много към Европа, към европейските философи. В края на краищата ние говорим за автентичност, но се губим в този език на европейската философия, а не в неговия начин на отношение към съществуването, който все пак е европейски, и тогава не знам, Ал-е Ахмад ми изглежда по-скоро като мислител, който живее идеологически в света на европейските идеи и твърде малко в средата на древната персийска философия, в автентични цитати. В края на краищата, как го виждаш ти? Как може да се възстанови автентичността си, като живееш повече в европейското идейно пространство?

Владимир Митев: Това е подробност, че Ал-е Ахмед е писал и някои дневници за пътувания и освен че е бил в САЩ по покана на г-н Кисинджър, за което знаем днес, или че е бил и в Москва, доколкото знам, е бил и в Израел по покана на израелското правителство и е направил поклонение в Мека. И след всяко такова важно пътуване той е публикувал текст. Моят проблем, поне за да дам добър отговор, е, че не познавам добре текстовете, свързани с Израел и Саудитска Арабия. Знам, че като цяло, например, идеята на този саудитски пътпис е за масите, така че наистина мисля, че така се нарича “Изгубен в тълпата” на английски – мисля, че така е преведен този пътепис. Струва ми се, че Ал-е Ахмад наистина се е занимавал с някакъв вид ангажирана литература, или както бих казал, е живял това, което мислеше. Беше направил проучване. Знаете, че той произхожда от религиозно семейство, но не следва плановете на баща си и дълго време води светски живот, а освен това е свързан с Комунистическата партия, а след това и с Движението на третата сила, което е про-Мосадег, но антисъветско. И в края на живота си, като че ли открил потенциала на исляма да промени обществото, той се отправя на тези пътешествия. В Мека той сякаш доразвива идеите си. Няколко души дори казват, че не съществува автентичност. По принцип има един вид настройки на ума, например, в която действате решително, действате внимателно, ангажирани сте – тези неща характеризират автентичния подход към живота. Но е по-трудно да си представим, че някой е автентичен и че нещо е автентично в културен смисъл. И ако говоря за автентичност или за възраждане на традицията, то е, защото според мен тази травма, за която споменах, е съществувала и виждам, че героите са искрени. Не ги възприемам като антизападни или антизападни, антиизточни или анти каквито и да е. Просто в културата си, в границите си – в себе си, ако щете – те търсеха решение на травмата. Трябваше да я атакуват по някакъв начин и ми се струва, че ние, които не сме в Иран и не сме посветени в иранските противоречия, когато чуем някои думи, ги приемаме много буквално. Може би греша. Разбира се, има много мнения. Едно от мненията е, че това е вътрешно предоговаряне в Иран и затова те се нуждаят от мобилизация и традиция, а ислямът или марксизмът осигуряват мобилизация в трудните времена преди ислямската революция. А след революцията има различни мобилизации. Виждаме, че през 2009 г. се наблюдава мобилизация, изглежда, на някои ирански неправителствени организации или на средната класа.

Не съм го казал наистина, но тези дни се опитах да интервюирам една дама. Не успях, но тя е преводач на романа “Утрото след махмурлука”, който наскоро беше преведен на английски език, и на роман, който по някакъв начин е противоположен на тази пролетарска тенденция, за която говоря днес. Написана е, мисля, през 1995 г. и бързо е преведена дори на немски. Това е роман, който показва, че прогресизмът днес е на страната на средната класа, а не на работниците или потиснатите, както се е смятало преди революцията. Днес вече е друго време. Така че обществото се е променило. Не знам дали съм отговорила добре, но се надявам да е полезно.


Мариус Лазар: Драгош.

Драгош Бекеру: Бих искал да знам до каква степен в творчеството на иранските автори има елементи на русофобия, както в романа “Чичо Наполеон”? Дали те се борят срещу руските културни течения, за които знаем, че поне в началото са оказали влияние върху Иран, или са били подчинени на западната култура до болшевишката революция, а след това интернационалистическата левица вече не може да се смята за западна.

Владимир Митев: Аз също съм задавал този въпрос на някои мои познати в Иран, защото, четейки за антиколониализма, Великобритания винаги излиза на преден план. И те ми казаха, че има автори, които също са донякъде скептични към Русия. Но знам по-малко за това, което пишат в момента. Това, което мога да кажа от моя опит. Имах възможност да бъда в Иран веднъж, през 2004 г., и то в Шираз, в южната част на страната, която е била окупирана от британците. Исках да си купя книгата на Едуард Браун, който, както може би знаете, е британски иранолог и привърженик на Конституционната революция в началото на XX век. Дори в Техеран има булевард, кръстен на Едуард Браун, а господинът, който ми продаваше книгата, каза, че той е много антируски настроен. Защото Русия отне Армения, Грузия и Азербайджан от Иран и те са истински ирански земи. В момента не мога да дам добър пример за литература, критикуваща Съветския съюз. И ми се струва, че една от причините е, както казаха мои познати, че британското влияние се възприема като по-строго, по-силно или като голям проблем. А сега дори знам за някои мемове, които продължават да внушават, че Иран е антиколониален, но не в антисъветския или антируския смисъл. Не знам дали отговорът е това, което ви интересува.

Вивиана Мовилеану: Това е много интересна дискусия. Това е изключително наблюдение. Да, това е необикновено.

Мариус Лазар: Кристина, имаш ли въпроси или коментари?

Кристина Човарначе: Не. Нямам въпроси. Слушам.

Мариус Лазар: Ти си специалистът сред нас.

Кристина Човарначе: Аз не съм специалист – казах аз. Аз съм преводач, а не специалист.

Мариус Лазар: Но си специализиран преводач.

Кристина Човарначе: Нямам въпроси.

Мариус Лазар: Йон. Тогава ти. Знам, че си имали много повече връзка с темите, обсъждани днес от Владимир.

Йон Жосан: Не знам. Чудя се до каква степен Ал-е Ахмад все още е актуален поне за поколението млади иранци

Мариус Лазар: Точно това исках да попитам Владимир. Как се възприема днес това златното поколение, новата иранска мисъл от 60-те и 70-те години?

Владимир Митев: Познавам един ирански интелектуалец на моята възраст, т.е. малко под 40 години, който е силно очарован от Ал-е Ахмад. Той го възприема като жив ирански дух. Понякога ми изпраща стари видеоклипове от YouTube, в които Ал-е Ахмад говори за нещо. Не знам какво точно, не мога да си спомня. Не знам какво точно мислят младите хора, но, разбира се, съществува мнението, че той е бил някак противоречив. Той не можел да намери покой като човек и това вероятно е нещо диалектическо, ако трябва да използвам европейски термини. Спомням си за един известен философ от студентските ми години, който се изразяваше така: когато обсъждахме някакви хора или мислители, аз казвах “там нещо се случва”. Така той говореше за хора, в чийто вътрешен живот, да речем, нищо не се случва, и за хора, при които нещо се случва, а Ал-е Ахмад изглежда е човек, при когото нещо се случва.

Мога да ви препоръчам нещо, ако искате да четете на английски език. Хамид Дабаши издаде, мисля, че миналата година, книга за Ал-е Ахмад. Прочетох я до средата и е интересна. Тя хвърля светлина върху личния живот на Ал-е Ахмад и ми се струва, че малко демитологизира личността му. Защото, например, за Ал-е Ахмад се знае, че не е имал деца от Симин Данешвар, а преди да прочета книгата, знаех, че той наистина е имал някаква гордост, някакви идеалистични мисли, като че ли е изглеждал твърде завършен като мъж, за да остави потомство, или нещо подобно. А в книгата на Хамид Дабаши има някои лични разговори между него и Данешвар, които според мен не трябваше да бъдат публикувани, поне на английски език. Тези факти са открити в дневник, публикуван от брата на Ахмад, който по някакъв начин също е бил в конфликт със съпругата на Ал-е Ахмад. Така че съпругата не е искала този дневник да бъде публикуван, но той е бил публикуван, отпечатан от брата на автора. Има някои неща, които, както казах, демитологизират Ал-е Ахмад. 

Но въпреки това мога да кажа, и мисля, че това е известно на няколко души, че Ал-е Ахмад е обвинен днес, че е отровил умовете на хората с тази идея за завръщане към корените. Така че наистина познавам човек, който отправя такива обвинения. Имам статия за Ал-е Ахмад, за окцидентозата. Когато изпратих статията на един иранец, живеещ в Канада, той беше много разочарован от прочетеното и ми каза, че по принцип Ал-е Ахмад е виновен за това, което се е случило след революцията. Така че съществува мнението, че ако не беше Ал-е Ахмад, може би нямаше да се случи това, което се случи. Не знам какво да кажа. Нещата са много сложни, трудно е да се каже как трябва да се отнасяме към този човек или към неговото влияние.

Струва ми се, че младите иранци, от това, което знам, или младите интелектуалци, от това, което съм чел, са добре запознати с предреволюционния период, но се интересуват повече от собствените си проблеми. Така например в Зуум се водят повече дискусии в западното пространство и си спомням, че един съвременен писател, специалист по онова време, говори за ограниченията или за един вид цензура върху сексуалността в иранската проза днес. Като гледам тези неща, ми се струва, че иранците, дори и да се интересуват от миналото си, днес търсят промяна в настоящето или бъдещето, а не в миналото. Миналото трябва да се знае, но днешните проблеми са неотложни и те по-скоро търсят решения на днешните проблеми. Така че той имаше предвид факта, че тъй като в културата и литературата не се пише много за сексуалността, в някакъв момент се оказва, че иранците дори не могат да говорят за нея. Това предполага много силен социален контрол, ако сексуалността е тема табу.

Йон Жосан: Имам още един въпрос за влиянието на Мартин Хайдегер върху иранските мислители. Както знаем, Фардид е сред първите, които се посвещават на творчеството на Хайдегер, и съществува кръг на Фардид, в който участва Ал-е Ахмад. Смяташ ли, че Ал-е Ахмад достига до Хайдегер чрез Фардид? Смяташ ли, че той има дълбоко разбиране за Хайдегер? Или той просто черпи идеи от Фардид?

Владимир Митев: Окцидентозата е понятие, използвано за първи път от Фардид. Вероятно всеки го тълкува по свой начин. Доколкото ми е известно, Фардид е имал предвид дори влиянието на древна Гърция върху иранската мисъл. Моята интерпретация на понятието “окцидентоза”, както казах в Клуж-Напока и както казвам сега, е малко по-различна. Струва ми се по-практична. Свързвам я с травма. Но по принцип преодоляването на травмата не означава унищожаване на Запада. Това дори означава възможност за по-продуктивна връзка със Запада, да речем. И, разбира се, ме питате за Фардид. Имах възможността да интервюирам друг ирански хайдегерианец, който се казва Реза Давари. Не знам дали сте чели интервюто, но там продължава да се говори за една изначална истина – абсолюта. И така, стигнах до това интервю с Давари, като написах статия, в която противопоставих идеите на Соруш, който е един вид ирански соросоид, на идеите на Давари – който е един вид хайдегерианец – и там построих нещата по такъв начин, че да покажа, че Давари се интересува твърде много от абсолютните неща, от абсолютната истина, и че между абсолютната истина и обикновения човек постоянно има отрицание, а Соруш работи по-скоро с относителни неща, така че знае, че никога не можем да узнаем пълната истина. Соруш просто вярва, че трябва да направим обществото си толкова добро, колкото можем. Така че това е демократична идея. Ето защо за Соруш се казва, че е религиозен демократ, или поне така се опитват да го представят.

Има документални филми за Фардид. Доколкото ми е известно, Би Би Си е създала документални филми. Ако потърсите в YouTube, мисля, че можете да намерите някои интересни документални филми. Мисля, че съм се опитвал да гледам някои от тях. Но не разбрах много от това, което видях, и ми се струва, че Фардид е бил по-малко изтънчен.

Йон Жосан: Да, това са фазите – Фардид, Ал-е Ахмад и Давари, като последният има по-усъвършенствана система.

Владимир Митев: Има една статия, мисля, че я четох в “Дойче веле”, за това как Хабермас пристига в Техеран и може би сте чели за срещата им и за публичните дискусии, които са имали. Давари критикува нещо във възгледа на Хабермас за модерността, а именно този аспект на модерността, тази идея чте я е нещо като компютър. Той критикува технократския аспект на модерността. И може би тук може да се постави началото на разбирането за Иран. Така че това, което се случва по време на Революцията, може да се разглежда и като вид популизъм – вид бунт срещу технократите. В Иран и днес има технократи. Хасан Рухани е пример за пословичен технократ.

Йон Жосан: И сега се сблъскваме с бюрократизацията на религиозните институции, на хаузе. И така, къде е автентичността? Голяма част от богословските семинарии са се превърнали в своеобразни училища, които произвеждат бюрократи за сегашната система.

Владимир Митев: Не знам за религиозните неща, но ми се струва, че що се отнася до духовниците, това прилича на номенклатурата на социализма. Така че дори в България е имало хора, които са се наричали така с тази категория номенклатура, така че това е един вид управляващ елит, от който е много трудно да се изпадне. В нея се раждаш и в нея умираш. Разбира се, ако направите някоя глупост, ще бъдете свалени с няколко стъпала надолу в системата. Говоря за номенклатурата. Що се отнася до Иран, не познавам добре ситуацията, но има хора, които са обвързани с партията и разчитат на доверието на властта. И може би това е някакво подобие на системата, която имахме.

Мариус Лазар: Тя се е превърнала в нещо като академия “Щефан Георгиу”. Това е училище за партийни кадри от времето на социалистическа Румъния. Добре, Владимире. Искаш ли да ни кажеш още нещо?

Владимир Митев: Мисля, че ви уморих.

Мариус Лазар: Не си ни уморил. Просто ние, поне аз, не познавам добре темата, малко съм възпрепятстван, но дискусиите бяха наистина много ирански, да кажем. Имам предвид много пълноценни и последователни обсъждания на идеи. И мисля, че в нашето интелектуално и културно пространство трябва да се провеждат подобни дискусии много по-често и най-вече да се опитаме да разшифроваме и да извадим на бял свят цели части от извъневропейски култури, които са много малко известни, поне в Румъния. Доколкото ми е известно, дискусиите за неевропейските култури са едва в началото си и не става дума само за Близкия изток, но и за други региони – Индия, Китай, Африка. Очевидно е, че има изследвания, има ентусиазирани хора и изследователи, има изследователски центрове, които се опитват да наваксат, но въпреки това ние, поне в тази част на Източна Европа, все още имаме огромно изоставане в изследванията на Източния Изток. В сравнение с други страни, които вече имат стотици години традиции, списания и публикации, изследователски центрове и подобен вид презентации като вашата. Те са преди всичко много интересни, но преди всичко са много полезни. Диана също ни благодари. Вивиана, имаш ли да кажеш още нещо?

Вивиана Мовилеану: Да, бих добавила нещо. Да, в допълнение към презентацията, ако позволите. За това разделение между Изтока и Запада. В известен смисъл усещам разрив. Изглежда, че трябва да се доближим до Изтока. Мислех си за тези възможности за финансиране чрез програмата “Хоризонт Европа” и за визията на европейските комисари да ни сближи чрез структурните фондове – има два стълба за финансиране. Третият не разбрах до днес. От “Хоризонт Европа” има действия по програмата “Мария Кюри”, които, мисля, познавате много добре и условията по които наскоро се промениха – от петте схеми за финансиране виждам две с по-голяма възможност. Мисля, че Владимир, ако е докторант, вероятно би могъл да кандидатства, след като завърши докторантурата си. След това има докторантски училища, които се осъществяват в консорциуми, които, доколкото разбирам, Клуж по-добре използва като инструмент за финансиране. Така виждам нещата от Букурещ, където бихме могли заедно да се опитаме да изградим нещо с тези партньори от Близкия изток. Това е идея, това, което казвам сега, е само идея.

Мариус Лазар: Относно Иран. Проблемът е, че за съжаление в момента Иран е подложен на редица санкции, така че е малко сложно да се осъществи сътрудничество. Сътрудничества има, но те са академични, научни. На институционално ниво е възможно. Доколкото ми е известно, имаме споразумение с Техеранския университет. За съжаление е много трудно да се привлекат партньори от Иран в проекти с финансова подкрепа, тъй като те имат проблеми с програмата за управление на средства към Иран и това блокира много възможности в бъдеще. Мислех си, надявах се, какво да кажа, че политическата траектория на отношенията между Иран и Запада е толкова актуална.

Вивиана Мовилеану: Западът е щедър.

Мариус Лазар: Щедър и настоятелен. И мисля, че има много сложна диалектика на отношенията на Иран със Запада. Епопеята продължава и до днес. И нека се надяваме, че ще бъде намерено решение – че ще има достатъчно умни политически и дипломатически решения. На първо място, от иранска страна, а от страна на Запада – за деблокиране на отношенията. Защото има безкраен потенциал за сътрудничество с Иран в огромен брой области. Иран има какво да даде на човечеството. Имаме много да знаем за иранската култура, за всичко, свързано с Иран. Толкова от мен.

Вивиана Мовилеану: Това е всичко, което исках да кажа, може би в бъдеще.

Владимир Митев: Може ли да кажа нещо?

Мариус Лазар: Разбира се, Владимир.

Владимир Митев: За разрива. И аз го виждам. Но трябва да знаете, че в известен смисъл и между Румъния и България има разрив. И така, очевидно бих казал, че има различни пространства на знанието, и тук наистина не говоря за държавата, за органите за сигурност и т.н. Просто има различни области на познание и всяка област има свои приоритети или насоки на развитие и т.н. Аз просто, тъй като, както казах, нямам граница между Румъния и България, поне в културно отношение, но мисля, че и в много други отношения, се мъча, защото няма достатъчно динамика между тях. Поне ако погледнем пресата, например, виждам, че няма голям интерес към националната преса в България от националната преса в Румъния или обратното.

Затова дори казах, че Мостът на приятелството, каквото е името на блога ми, всъщност е мост между реалности, които най-вероятно ще останат на собствен бряг. Мостът, разбира се, ще допринесе за определен обмен. Нещо ще се ускори по моста и ще стигне от другата страна. Но по-скоро всеки от тях ще остане на своята банка. Или поне така ми се струва за Иран. Струва ми се, че Иран е страна, която е много внимателна по отношение на външните си отношения. От известно време чета какво пишат някои уебсайтове, онлайн групи в Иран за международните отношения и виждам, че Мариус наистина е прав, твърде много се мисли от гледна точка на центъра, или просто като държава, която няма тази перспектива, която аз например имам, а именно да се направи нещо трансгранично. Нека в някои отношения бъдете дори по-отворени към хора, които може би дори не познавате. Казано по-просто, струва ми се, че страната е много обърната навън и не виждам скоро това да се промени. И поради това ми се струва, че хипотезата, поне идеята за моста на приятелството, може да бъде рамка за междукултурни отношения. Просто казано, всеки остава и е това, което иска. Не става дума за промени в междукултурните отношения за една нощ, но от друга страна, струва ми се, че глобализацията и светът, в който живеем, неизбежно ни тласкат към откритост. Така че трябва да търсим някакъв баланс между откритост и уважение към простия факт, че хората може да не искат да правят нищо повече от това.

За научните сътрудничества. Отворен съм за дискусии. Това се вижда и във факта, че бях в Клуж-Напока по-рано този месец. Гледам много положително на факта, че съм посветен в някои румънски среди, и ако зависи само от мене, отговорът е лесен за даване. Но ако трябва да работя чрез някои институции, които винаги са малко консервативни, трябва да видим как ще стане това. Всъщност не знам как се прави това. Трябва да има добра идея, а когато имам добра идея, мога да направя много. Това вече видях на практика.

Мариус Лазар: Както и да е, ще се видим в Клуж. Нека видим през есента дали ще успеем да намерим по-устойчиви формули за сътрудничество. Очакваме с нетърпение да те видим. Толкова за днес.

Снимка: Корицата на афиша за семинара (източник: Facebook)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Персийският мост на приятелството” в YouTube! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Има и канал в Telegram.

Advertisement

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s