Безжалостно чувство

Безжалостно чувство

Шараре Пийкок (източник: Хаджар Фиюзи)

Този текст в памет на Шараре Пийкок бе предоставен на блога “Персийският мост на приятелството” от нейната майка Хаджар Фиюзи.

Прекрасната и нежната ми Шараре! Аз съм застанала срещу портрета ѝ, създаден от художничката Г-жа Мужган, майсторски нарисувала миловидната ѝ фигура и обнадеждаващите ѝ очи. Всеки момент губя равновесие и разсъдък…

Мисля си: Как съм жива в дните, в които  съм толкова  далеч от теб! Всичко може да се преживее, но без теб не мога. 

Несъзнателно говоря със себе си: Защо си отиде, не е справедливо? А ти  сякаш ми отвърна: Какво може да се направи, такава е съдбата.

Дете мое, знаеш ли съдбата какво направи с мен? След няколко века моята незначителност започва да съчувства на Хафез, който е съчинил такива превъзходни стихове, жалейки за своя син, стихове – плод на сърцето му…

Наистина, по ирония на съдбата, съдбата и мен надхитри!

Скъпата ми Шараре беше смисъла на живота ми, любовта ми. Тя изгоря, безшумно!  Както пише  Саади в неговите стихове за любовта на пеперудата към светлината….светлината на свещта…Тя изгаря, но не издава звук!

Ти беше умна и благоразумна. В Библията е отбелязано: „В многото мъдрост има изобилие от тъга“. С теб бях щастлива, без теб съм огорчена! Животът ми е черен!

Саади казва: Тя дойде с майчиното мляко и излезе с душата ми. Цял живот не вдигам глава от махмурлук, че все не мога да ти намеря заместител в сърцето си! Ей, светлина в очите ми, сега къде си?

Шалк казва: Онзи, който без вино нетрезвена прави душата ми , къде е?

Дъще моя, какво ти казаха, че замлъкна? Какво вино ти дадоха, че загуби съзнанието си?

В моето въображение чувам лъскавият ти глас.

  Казваш: Изгони от главата си мисълта за мен, о, любима майко!

А аз ти отговарям: Главата ми е празна от мисълта за теб, но със сърцето си какво да правя?

В момента плача срещу портрета ти, говоря си с горяща свещ…

Хей, сълза, отивай си по-бавно, защото мъката е много!

Хей, свещ, гори по-бавно, защото вечерта на Молави е дълга!

Хафез казва: В кръга на съдбата ситуацията е такава: Небесната разруха идва от твоята злоба. Тиранията е отдавнашният ти метод!

Хаям казва: Хей, земя, ако разчупят гръдния ти кош, твърде много бисери ще се видят да лежат там…

Мила моя Шараре!

Обичам те като картина на море,  като саксия с ароматни цветя! 

Аз съм риба, която излиза на сушата. Обичам те като морската вода. 

Усмихни се, хей, разцъфнал цвят на битието! Само и единствено теб обичам!

Мохамед Садачи казва: Един снежен, зимен ден отидох до гроба на моето дете. Ненадейно се замая главата ми, ударих се в надгробния камък и потече кръв.Така с окървавена глава си тръгнах към дома. Под стълбището бе седнала бедна женица,  изричайки благословии – просеше. Приближих се до нея. Тя  ме попита защо главата ми е окървавена. Казах ѝ, че би било по-добре, ако главата ми беше под земята, а сърцето ми не беше ранено. Господ прибра дъщеря ми до себе си. Ако с моята молба може за минута да я видя, аз ще седна на твоето място и всичко каквото имам, ще ти подаря. Жената ме попита имам ли друго дете? Казах ѝ, че имам син.Тя ми рече:  Живей заради него! Дъщеря ти е била много добра, но ако види твоето състояние и мъката ти, тя ще се огорчи и опечали! 

Аз зная – всеки ден хиляди млади хора по света по различни поводи умират. Разбирам мъката на майките им! Въпреки това разумът ми не господства над сърцето ми.  Напомня ми стихът на поетесата Парвин Етесами: Правилата на света са такива: Който идва, ще си отиде! След като си тръгне, оставя доброто си име!.. 

Тогава трябва да подражаваме на този стих:

Там, където се дава присъда, изходът е ПРИМИРЕНОСТ!

Из записките на бащата на Шараре

Тези редове, които днес, сряда, 29 септември 1999 г. пиша, са най-трагичните, драматични, скръбни  и печални дни от нашия живот. Още повече, това се случва  във възрастните ни години и до последните ни дни ще е наш спътник.

Дъщеря ни, Шараре,  два дни преди 29 септември, е в една Хамбургска болница в Германия, далеч от всички нас и е в тежко състояние. Изпълнена с тъга и скръб, напуска този свят.

Тя е родена на 30 май 1956 г. През 1975 г., месец септември, замина да следва в Лондон, Великобритания. На 18 август 1979 г. се омъжва за  млад англичанин от Лондон, неин колега от Архитектурния университет. В 1984 г.  бракът им не успява да издържи и се превръща в една дълга, чиста, сърдечна и приятелска дружба. От 1995 г. до 1999 г. дъщеря ни през повечето време живя в България и периодично  ходеше до Англия.

На 31 август 1999 г. в 15.30 часа, въпреки несъгласието ни, излетя със самолет до Хамбург, за да следва в  Колеж по изкуствата – Аритмия, в който се е била записала.

Във вторник, на 27 септември 1999 г. по обяд, от факултета  на  Колежа ни съобщиха за кончината ѝ в болницата. Изглежда на 24 септември е била настанена в болницата и на 27 септември преди обяд е починала.

Шараре бе като пламъците на огън. В краткия си живот искаше все по-високо и по-високо да лети, за да достигне високите планини на знанието. Тя бе орлица, която стигне ли до върха на планината, по-далечните върхове я дърпат към себе си.  Накрая , тя изгоря  от пламъците на слънцето,  сливайки се с вечността…. но огрявайки ни от небосклона!

Снимка: (източник: Pixabay, CC0)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Прочети на персийски език!

Последвай канала на блога “Персийският мост на приятелството” в YouTube! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Има и канал в Telegram.

Advertisement

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s