Хафезие

Хафезие

Проф. Александър Федотов при едно от многото си пътуванията в Азия (източник: Facebook)

Посещение на гроба на иранския поет Хафез

Проф. Александър Федотов

Този текст е предоставен на блога “Персийски мост на приятелството” от вдовицата на професор Александър Федотов – Снежана Тодорова-Федотова. Александър Федотов бе български ориенталист от руски произход, специалист по Източна Азия, а също и по монголското и тибетското пространство. Той също така изпитваше взаимни симпатии с иранците, индийците и много други източни народи.

През 2012 година имах необикновеното щастие да посетя Иран. Няма да крия – това беше моя много стара мечта. Интересът ми към тази страна още през ученическите години определи моята професионална ориентация – така се отдадох на Изтока и станах ориенталист.

За Иран, неговата история, философия и литература може да се говори безкрайно много и нито едно повествование няма да бъде пълно – толкова е богата иранската културна съкровищница. За Иран са написани хиляди книги и нито една не разказва всичко докрай – толкова много неща тепърва трябва да станат известни. Тази година, обявена от ЮНЕСКО по предложение на Иран за годината на диалог между цивилизации, ние говорим за културното величие на Иран, за неговите мислители, философи и поети, чиято слава продължава да се шири и днес, чиито произведения продължават да вълнуват човешкия ум и сърце.

Един от тези поети е Шамсиддин Мухаммад (1325-1390), известен в целия свят като Хафез. Той е роден и живял в Шираз – един от най-красивите ирански градове. Шираз, разположен в Южен Иран, наричат “градът на розите”. Той е възпят от немалко ирански и чуждестранни писатели и поети. Тесните улички на този град все още съхраняват немалко предания и легенди за прославилите се му жители. В Шираз и днес пристигат много туристи, които искат да се потопят в пъстроцветната атмосфера на Изтока, да усетят неговата древна история, да се докоснат до незабравимите стихове на Саади, Хафез и други поети.

Тиха и топла февруарска вечер в Шираз. Аз и моят преводач отиваме в Хафезие – гроба на Хафез. Това място отдавна се е превърнало в истинския символ на града: лекият, сякаш изтъкан от въздух павилион над гробното място на поета като че ли олицетворява изяществото на неговите газели. Тежкият надгробен камък и белите мраморни колоните “сакрализират” последния приют на поета, в творчеството на който откриваме съвършени суфийски послания, забулени в енигмата на мистичното. Павилионът сякаш потъва в светлината на залязващото слънце. В този момент той вероятно изглежда като истинско райско кътче, скрило се сред гъсти вечнозелени градини. Тишина и съвършенство! Първите пролетни цветя напомнят с благоуханния си аромат за радостите на земния живот, възпети от Хафез.

Ето, към гроба на великия поет прииждат много чужденци. Наблюдавам ги с интерес: някои от тях говорят на фарси. Те разчитат надписите върху надгробната плоча, любуват се на архитектурното съвършенство на древните майстори, четат произведения на Хафез. Разбирам, че това са учени, дошли в Шираз, за да участват в международен симпозиум, посветен на творчеството на бележития поет. Творчеството, което днес се изучава в много страни по света и вълнува не само обикновени читатели, но и изкушени познавачи на изящната словесност, учени-литератори, философи, мистици. Това още повече ме убеждава, че поезията на Хафез не е чисто иранско национално явление. Това е световен феномен, който заслужава най-сериозно внимание от страна на учени. 

Като слушах многоезичната тълпа, като гледах пристигащите семейства иранци, които идваха на гроба на Хафез с целите си семейства, си мислех, че всички тези хора всъщност идват, за да се срещнат със самия поет. Неговият дух се усещаше навсякъде – в стройния павилион, надгробния мрамор, красивата градина, витиеватите нанизи от неговите изписани на фарси стихове…Ала най-вече духът му се сливаше с царящото там умиротворение, доброжелателност и спокойствие. Идващите хора, един по един, се разтваряха в Космоса на Хафез, в непреходното величие на неговия дух. Хафез беше събрал всички – деца и възрастни, иранци и чужденци, специалисти и лаици като мен.

Отиваме с моя преводач в чайхането, разположено на същото място. Казват, това чайхане съществува от стотици години, вероятно още от времето на самия Хафез, който, както всички иранци, обичал да сяда на раздумка със свои приятели на чаша топъл чай. Традиционно иранско чайхане – порцеланови чайници, стъклени чаши за чай, наргилета с ароматен тютюн, миришещ ту на ябълка, ту на ванилия – какъвто си пожелаеш. И отново това спокойствие, ненарушавано даже от бързите момчета, сервиращи всичко на минутата. Типични ирански сладки – обект на въжделение от страна на най-малките, грамадни наргилета – повод за целодневно отсядане в Хафезие за възрастните. И отново духът на Хафез – бдящ, забелязващ всичко, проникващ навсякъде. 

Времето сякаш е спряло, даже слънцето вече не бърза да залязва. Някакви черни птици шумно се обаждат от високите дървета, ала хората не забелязват. Хората са се отдали на приказки. Хафезие заличава всякакви разлики – тук няма бедни и богати, а има тези, които искат да споделят нещо със своя приятел или приятелка, да потърсят съвет, да се посмеят или пък да поплачат. Хафезие привлича всички – там видях многобройна група чужди туристи, имаше хора даже от Америка. Те оживено коментираха гледката, отпива си от чая и дори пушеха наргиле. Даже ако не бяха чували за Хафез по-рано, след тази вечер великият ирански поет спечели много нови читатели.

И аз се потопих в необикновената атмосфера на Хафезие. Замълчах и се заглеждах наоколо. Забелязах колко старателно четяха учебниците си студентите, с какво уважение се отнасяха към възрастните, колко много семейства прииждаха в чайхането и с какво удоволствие се отдаваха на древната традиция. Хафезие се превърна в истинско средище на Ширазкия живот – пъстроцветен, полифоничен, богат и ярък.

Две ирански девойки разтварят томчето с току-що купения “Диван-на-Хафез”, за да гадаят. Традиция, позната ми още от стиховете на Александър Пушкин. Стихотворенията на Хафез отдавна са се превърнали в пътеводител на живота. Ето че девойките останаха доволни от прочетеното в избраната от тях газела. Те забелязаха моя интерес към видяното и ме заговориха. Учтиви въпроси, зад които обаче се крие истински интерес към мен – европееца, пристигнал в далечния Шираз. Снимка за спомен. Две чудесни ирански девойки, моят преводач и аз. Впрочем, това не е всичко: когато проявих филма и отпечатах снимките видях, че освен нас на снимката беше и Хафез. Нищо чудно. Та той никога не е напускал Шираз!

Снимка: Гробът на Хафез в Шираз (източник: Персийският мост на приятелството)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Персийският мост на приятелството” в YouTube! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Има и канал в Telegram.

Advertisement

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s