Ангел Орбецов: Интересът към проучването на българо-иранските отношения е взаимен

Транскрипция на изказването на българския дипломат Ангел Орбецов на представянето на неговата книга “Българо-иранските отношения от Освобождението до края на 50-те години на ХХ век”, което се проведе на 29 ноември 2022 г. във Министерството на външните работи в София

Персийският мост на приятелството

Ангел Орбецов: Присъединявам се напълно към последната реплика. И да, имах честта да участвам във видеоклип за реклама на библиотеката на Дипломатическия институт заедно с още двама души и съм изключително горд от своето участие. Библиотеката е направила доста сериозна крачка по посока на професионализация. Искам да благодаря от все сърце на Дипломатическия институт, специално на госпожа Михайлова, както и на нейните колеги, най-вече на Даниела Пешева и Николай Крумов. Благодаря ви изключително много за организацията на събитието.
Това събитие е много важно, защото се вписва в 125-годишнината от установяването на българо-иранските дипломатически отношения, което е част от моето изследване и е описано в първа глава на книгата. 1897 г. към момента се приема за година на установяване на дипломатическите отношения с Иран.

Благодаря на Пепи Крайчев за това встъпление, което бе безкрайно емоционално. Много трудно може да се намери човек, който да направи по-колоритно встъпление. С него имаме прекрасно професионално сътрудничество от времето, когато бях директор на общата дирекция „Америка, Азия, Австралия и Океания, а той работеше в посолството ни във Вашингтон и генералното консулство в Чикаго и след завръщането си постъпи в американския отдел. Благодаря му изключително много за това, че се включи в това събитие. Благодарности за присъствието на всички гости, сред които професори от Софийския университет, на иранския посланик г-н Расули и неговите колеги. Да не изреждам всички, които почетоха събитието – ветерани и колеги от външно министерство, в т.ч. от моята бивша дирекция „Америка, Азия, Австралия и Океания“ и сегашната ми дирекция „Външнополитическо планиране, информация и координация“. Специални благодарности също на Снежана Тодорова, на Руси Иванов, на Даниела Кънева, които ме трогнаха безкрайно със своето участие.

Искам да отправя благодарности към всички, които ми помогнаха в написването на този труд. И специално искам да започна с проф. Калинова, която беше движещата сила в защитата на дисертацията, с проф. Баева, която ме окуражи от самото начало на вдъхновението ми. След разговор с нея и проф. Стойчева започнах да се подготвям за полагане на изпити за докторанти в Историческия факултет, което само по себе си е едно голямо предизвикателство.

Благодаря на Факултета за класически и нови филологии и неговия декан проф. Мадлен Данова, както и на Центъра за източни езици, включително на специалност „Иранистика“, в лицето на проф. Иво Панов. Искрени благодарности както за методологическата помощ, така и за включването му в журито. Той беше един от моите рецензенти заедно с проф. Кендерова, на професор Пеев, който също се включи в журито и даде мнение по моя труд и също на доц. Надя Филипова, на декана на Историческия факултет доц. Маркова. Някои от тях за съжаление не успяха да дойдат днес.

Повечето време на докторантурата прекарах в Централния държавен архив. Поканих и оттам хора, но за съжаление не успяха да дойдат. Работих основно в любимата ми читалня 100 и в читалнята за микрофилми, където около година и половина проучвах документи и материали, в Ориенталския отдел на Народната библиотека, в архива на БАН, в Историческата библиотека към Софийския университет и не на последно място с документи от иранските архиви, с които се запознах от една съвместна публикация, подготвена от посолството ни в Техеран в сътрудничество с ирански колеги. Специални благодарности на г-н Хашем Насири от иранското посолство, който ми помогна с разбирането на част от документите на персийски език, както и на Алиреза Пурмохаммад, преподавател в Центъра за източни езици и култури (ЦИЕК), който понастоящем живее в Унгария.

Не на последно място, за отпечатването на книгата благодаря на Университетското издателство, на главния редактор Гергана Борисова, която също беше потвърдила, че ще дойде, но за съжаление не успя, на нейните колеги Иво Ников, който направи коректурата на текста, на художника на корицата Антонина Георгиева, на моята редакторка Мила Томова. Специални благодарности също така на много колеги, които по един или друг начин ми оказаха подкрепа било с книги, било със съвети, било с правилно изписване на някои понятия, на някои географски наименования. Така че на всичките тези хора бих искал да изкажа искрена благодарност и признателност. Със сигурност съм забравил някого, но дано не се обиди.

Нямам възможност да разкажа всичките тези над 500 страници. Затова се концентрирам върху няколко неща. Първото нещо, което е доста дискусионно и мисля, че ще представлява интерес, ако го поставя като въпрос, е присъствието на иранската тема в българската научна литература. Мисля, че през последните години наред с литературни и езиковедски изследвания, които са дело на специалност „Иранистика“ на ЦИЕК и на нейните възпитаници, по случай последните две кръгли годишнини на дипломатическите отношения – 115 и 120 години – бяха организирани редица прояви: конференции, изложби, семинари. Материалите бяха поместени в няколко сборника. Много от изследванията, които бяха публикувани, са дело не само на иранисти, но и на изследователи и специалисти от различни области. Търсят се паралели и общи корени между двата народа в различни области: история, философия, езикознание, филология, медицина и други.

Същевременно историята на двустранните ни отношения с Иран не е била обект на нарочно академично изследване. Единствено има изграден хронологичен и аналитично подреден материал в монографията на нашия учен Мария Матеева. Предполагам, че от министерството много хора са запознати с нейния труд, който се преиздава вече два пъти – последния път на английски език. Но в нейните трудове се дава схематична представа за отношенията с Иран, както и с всички останали страни и повече не може да се очаква от един справочен материал. Там не се говори за политически, икономически и културни контакти между хората, нито пък се разглеждат някои проблемни моменти от двустранните отношения, които се нуждаят от специално изследване.

От гледна точка на българската историческа наука – тук цитирам увода на професор Калинова, тази книга се вписва в процеса на „запълване на бели петна“. Такива „бели петна“ имаме в отношенията с най-различни страни, включително от азиатския регион. Някои от тях вече бяха запълнени. Ще спомена книгата на нашата колежка Вера Стефанова заедно с Евгени Кандиларов за отношенията с Япония. Освен това в Историческия факултет видях, че е писана разработка на тема отношенията с Виетнам. Надявам се полека-лека тези „бели петна“ в двустранните отношения и то не само с Иран, а и с останалите страни по света да бъдат запълвани. Капка по капка вир става.

Подхващайки темата за отношенията с Иран, бих искал да подчертая, че Иран е първата азиатска държава, която установява връзки с България през далечната 1897 г. И по този показател Иран се нарежда непосредствено след великите сили и съседните страни. По-нататък отношенията преживяват различни етапи, които включват иранско дипломатическо присъствие у нас с прекъсвания. По-късно следва да се отбележи откриването на първата българска легация в Техеран, която функционира между 1939 и 1941 г. Отношенията след това са прекъснати по време на Втората световна война и различни мисии от трети страни поемат грижите за съответно българските и иранските поданици, а възстановяването на дипломатическите отношения става 20 години по късно.

Радостното е, че освен интереса, който показваме от българска страна, към двустранните отношения се демонстрира и насрещен интерес от иранската страна. В Иран до момента също няма нарочно изследване по двустранните отношения и България фигурира съвсем периферно в научни трудове по история на иранската външна политика. В резултат от проведени преговори с иранските партньори през лятото на 2021 година беше стартирано многостранно проучване, което да хвърли повече светлина върху началния 25-годишен период на българо-иранските отношения, в това число контакти между монархическите институции, взаимни посещения на високо равнище, иранското консулско присъствие и откриването на първата иранска дипломатическа мисия в България. Това проучване си поставя като една от основните задачи да провери меродавността на датата 15-ти ноември 1897 г., която към момента възприемаме като начало на дипломатическите отношения.

Първоначалната идея за написването на този труд беше той да обхване целия период от Освобождението до сега. Но в процеса на работа в Централния държавен архив бяха намерени толкова много материали, че те позволяват дори първите етапи на двустранните отношения да бъдат описани в едно достатъчно обемно изследване. Затова реших да разделя изследването на две части и към момента съм се ограничил с периода до края на петдесетте години на миналия век. Следващата част от изследването възнамерявам да напиша впоследствие, като изследването в цялостност ще се подразделя на две части до и от периода на възстановяване на дипломатическите контакти през 1961 година. Оттогава нататък навлизаме в един съвършено нов етап на двустранните отношения, който е възходящ и се развива комплексно в политическата, икономическата, културната и други области. Има непрекъснато дипломатическо присъствие на всяка от двете държави в другата. Особено в периода на 60-те и 70 те години, а след това и 80-те години Иран заема едно от челните места в отношенията на България с развиващите се страни.

Сега ще кажа няколко думи за основните характеристики на книгата. Първата ѝ характеристика е, че тя се базира изцяло на документи, като най-съществената част са непубликуваните архивни материали. Проучени са над 350 архивни единици, които са събрани от Централния държавен архив и позволяват да се състави представа за развитието на двустранните отношения и на тяхната история, която да се претвори в единен разказ. Основният проблем тук е, че към момента няма единен разказ за двустранните отношения. Те трябваше да се конструират въз основа на документи, подредени хронологично и тематично. Естествено, имаше различни трудности. Много досиета са непълни, а някои празноти са запълнени с достъпните около 70 документа от иранските архиви, които вкарах в употреба благодарение на споменатите по-горе двустранни изложби и сборници. Част от работата по обработването и анализа на тези документи беше тяхното разчитане, което само по себе си, както казах преди малко, е едно огромно предизвикателство както поради персийския ръкописен шрифт, така и поради много сложния епистоларен стил от каджарския период, а и от следващите периоди. Изложението на набрания документален материал е първият елемент от методологията, която използвам. На следващо място е поставянето на разкритите явления и събития в контекста на политическите процеси в двете страни. Могат да се направят и доста паралели, макар че страните са разположени в различни региони и историята на всяка от тях е неповторима. Във всяка глава са направени констатации и изводи, които след това се синтезират в заключението и по този начин се върви от набиране на емпиричния материал и след това извличане на изводи, а не обратното –да се залагат готови констатации, а след това да се търсят доказателства за тях. Използването на тази методология предполага един академичен и обективен характер на изследването, при което се изключва понятието „политическа коректност“ или пък екстраполирането на днешни разсъждения и представи върху отминал исторически период. И така, след консултация с професорите от Историческия факултет съм убеден, че това е правилният подход. Обратният подход е субективен и не носи никакви дивиденти.

Сега накратко ще се спра на съдържанието на книгата, като обърна внимание на някои от по-интересните моменти.

Първата глава обхваща периода до началото на ХХ век. Там основните моменти са, първо, размяната на послания между дворовете на Насер ед-Дин шах, тогавашния ислямски монарх и Александър Батенберг, което става през 1879-80 година. Писмото на Батенберг, с което той известява различни монарси по света и президента на САЩ, че е встъпил в длъжност, поражда отговори. Един от отговорите е даден от Насер ед-Дин шах. Препис от него е запазен в иранските архиви, което позволява реконструкция на обмяната на писма. Този документ беше изложен на една изложба и след това поместен в сборник, но едва сега е разчетен. Той представлява първото приложение в моята книга и е придружен с превод на български език, което позволява да се състави мнение. Това е първоначалният официален контакт между дворовете на двете страни и затова смятам, че в нашия проект трябва да го заложим като начало на официалните контакти, ако иранската страна се съгласи с тази констатация.

От друга страна, трябва да се отбележи иранското дипломатическо присъствие в България. Ирански консули и почетни консули има основно в Русе и Варна, като те най-вероятно са наследили позиции от времето на Османската империя. Някои от тях са били признавани от княжеското правителство, други не са били признавани; има и такива, които са встъпили в длъжност, и са изпълнявали своите задължения.

На следващо място е възприетата дата към момента за установяване на дипломатически отношения. За отправна точка се взема връчването на нота за даване на агреман на първия ирански дипломатически агент в България Мирза Хосейн хан. Един спорен момент, който е отразен погрешно в книгата на Мария Матеева, е твърдението, че иранската дипломатическа мисия не се открива в България, а вместо това Иран покрива България чрез мисията си в Белград. Това е абсолютно невярно, което се доказва от моето изследване. Но не е само това. Ние получихме доклад на персийски език от иранската страна, където се описва назначаването на един от иранските дипломатически агенти, Монтазем ос-Салтане през 1900 година. Тази първа иранска дипломатическа мисия най-вероятно се открива през 1898 година и съществува до 1902 година, когато се открива мисията в Букурещ и Иран мести в своето дипломатическо присъствие на Балканите в Румъния.

През този първи период са доста добре описани дипломатическите контакти между водещи наши и ирански дипломати и политици, голяма част от които са били назначавани в Цариград, където се открива едно от първите ни дипломатически агентства. Това са Драган Цанков, Марко Балабанов, доктор Георги Вълкович, след това Петър Димитров, Димитър Марков и Иван Стефанов Гешов. А от иранска страна има трима посланици: Мохсен хан, Асадоллах хан и Махмуд хан, които са общували с нашите дипломати и това са едни от първите контакти. Също така имаме едно посещение на един драгоман от иранското посолство в Цариград, Оханес хан, който през 1899 година се е срещнал с министър-председателя и външен министър Димитър Греков.

И не на последно място в тоя период е важно транзитното посещение на Мозаффар ед-Дин шах в България. Той пътува с влакова композиция, която е била предоставена от турския султан от Виена през Будапеща, Белград и София до Цариград. На връщане по пътя към Виена той спира за половин ден в България. Нямам време да се впускам в повече подробности, но посещението е било знаменателно събитие за времето си…

Във втора глава е описано само иранското дипломатическо и консулско присъствие в България в следващия период. Тук се откроява една знаменита личност, един натурализиран в Иран италианец, граф Антон Монтефорте, който отначало работи в иранското посолство в Букурещ като съветник. След това в един момент става управляващ на иранската мисия и после през 1918 г., в края на Първата световна война премества седалището си от Букурещ в София. Тази мисия съществува до 1928 г. т.е. десет години, с прекъсване, защото са го отзовавали на два пъти и отново са го назначавали, така че той отпътува окончателно чак през 1928 г. Той е бил любимец на българския управляващ елит и е описан много добре от нашия посланик до 1916 година в Букурещ Симеон Радев, като голям приятел на България. Зад това приятелство стои неговата лична биография. Той е бил женен за дъщерята на един генерал от запаса, Петър Мраков, също известна личност, описана подробно в спомените на Коста Скутунов, които излязоха наскоро. Бил е командир на лейбгвардейския конен полк в продължение на 22 години. След това става флигел-адютант на Фердинанд. После заема дипломатически пост в Берлин и след това се оттегля като о.з. кавалерийски генерал. Неговата дъщеря е била омъжена за граф Монтефорте. Има една сага, свързана с това, която се описва в книгата, но сега нямам време за повече подробности.

В третата глава в условията на отсъствие на българското дипломатическо представителство в Иран се говори за това как наши дипломати в трети страни са отразявали иранската тема. Тя е разделена така на няколко части, в които основни герои са наши дипломати като Димитър Станчов, Димитър Цоков, Стефан Паприков, Недялко Колушев. Много съм впечатлен от докладите на Недялко Колушев, писани по времето на Първата световна война, където фигурира също иранската тема. Също така Панчо Хаджимишев в Лондон, Тодор Павлов и Тодор Христов в Анкара, Димитър Михалчев в Москва и особено на Никола Антонов, който ми направи най-сериозно впечатление от всички български дипломати, които са писали по иранската тема. Той е работил в няколко столици, включително в Москва, където се сприятелил с иранския посланик, Ануширван Сепахбоди. Има доста обосновани предложения и съвети за това как България трябва да провежда своята политика по отношение на Иран. Този човек остава и след 9 септември, като работи в нашата мисия в Анкара и след това през октомври 1946 г. бяга в чужбина през Александрия с турски параход. Там го наследява друг дипломат – Върбан Ангелов, който също в свои доклади засяга иранската тема.

Тук описвам маса приятелства, завързани между български и ирански дипломати. Ще дам пример само с две от тях. Едва ли е широко известна дейността на нашето консулство в Смирна (Измир), където Иран също е имал консулство. Наш консул от навечерието и по време на Първата световна война е бил Иван Хамамджиев, а неговият ирански колега се е казвал Мирза Есмаил хан. Дотолкова са се сприятелили, че Мирза Есмаил хан, който е бил отзован от своето правителство, но се е опитвал да обосновава необходимостта да има иранско консулство в Измир, е поискал да повери защитата на иранските интереси на българското консулство в Смирна. Българското правителство се съгласява с това предложение, но за неговото осъществяване попречва резултатът от Първата световна война и скъсването на отношенията между България и Турция.

Друго приятелство се е създало между нашите представители Тодор Павлов и Георги Баламезов в Турция с една от най-видните фигури не само в иранската дипломация, но и в иранския обществен живот по това време Мохаммад Али Форуги, който е бил посланик в Турция и представител в Обществото на народите (ОН). После става външен министър на Иран. В четвърта глава, където се разглеждат търговско икономическите отношения, описвам преговорите с него по въпроса за сключване на търговска спогодба между двете страни през 1929-1930 г.

Търговските контакти, както и културните отношения се разглеждат в четвърта глава. Тук няма да влизам в подробности. Казах вече за търговската спогодба. Имало е много българи, които са участвали активно в обществено-политическия живот на Иран и в сближаването между двата народа. Само ще спомена тук основателя на българската икономгеография Анастас Бешков, който има едно изследване за Иран след посещение на там в състава на германска научна експедиция между 1924 г. и 1926 г. Имаме един известен лекар – Александър Атабекян, който е работил в Иран дълго време от началото на миналия век. Имаме даже инвеститор на име Марко Данчев, който е участвал в инвестицията на железопътната линия Джолфа-Табриз. И не на последно място, имаме две своеобразни посланички на България и пътешественички, за една от които се разказва в книгата на Вера Стефанова – Люба Кутинчева. Другата, Анка Ламбрева, свързва живота си с Иран. Има семейство в Иран и се връща в България на доста късен етап.

Пета глава започва с разказ за българската трудова емиграция в Иран. Това е едно явление, което изобщо не е известно на българската историческа наука. Нашата изследователка професор Пенка Пейковска, която прави проучвания за българската трудова емиграция по това време, е засегнала основно емиграцията в Централна Европа. Аз се свързах с нея, говорих с нея. Оказа се, че тя изобщо няма никаква представа за това, че в Иран е имало някаква емиграция. А според документите във върхови периоди сме имали някъде към 1500-2000 души в тази страна. Тези хора са били основно строителни работници, зидари. Но също така е имало проектанти, художници, декоратори, инженери и механици, които са работили основно в ирански инфраструктурни обекти по времето на Реза шах, когато този вид дейност е придобила много големи мащаби. Тогава е построена Трансиранската железопътна линия. Голяма част от нашите работници са работели именно там. Също така са изграждали шосета, мостове.

Наличието на българска трудова емиграция в Иран става основна причина за откриването на българска легация през април 1939 г., възглавявана от един наш виден дипломат. Единствената му снимка съм поместил в книгата. Димитър Дафинов е дипломат с 21-годишен стаж във Външно министерство, работил в няколко посолства – последно в Букурещ, където се е занимавал, включително и с досиетата на наши работници в Иран. Много драматично е закриването на българската легация през септември 1941 г., което става във връзка с нахлуването на съветски английски войски в Иран по време на Втората световна война и ултиматума към Иран да скъса дипломатически отношения със страните от Тристранния пакт.

В шеста глава се разглеждат връзките с Иран след скъсването на дипломатическите отношения, когато защитата на интересите и на двете страни в другата страна се възлага на шведските мисии. Тук основно внимание се отделя на дейността на шведската мисия в Техеран, която е впечатляваща и неслучайно 5-ма шведски дипломати са били наградени от правителството на Отечествения фронт с орден за граждански заслуги. Сред тях е именитият дипломат Гунар Яринг, който след Шестдневната война в Близкия изток през 1967 г. става специален пратеник на генералния секретар на ООН в този район.

Малко известен факт е депортирането в лагери на немалка част от пребиваващите в Иран български поданици, извършено от английските окупационни сили. Повечето от тях са били заточени в Дехрадун в Британска Индия – град, разположен в подножието на Хималаите. Там има сведения за около 100 души български лагерници от колонията в Иран. Няколко наши сънародници са били насочени към друг лагер в щата Махаращра. Още един лагер е имало в Солтанабад, днешен Арак, в Иран. С репатрирането на тези хора се занимава шведската легация, а след 1946 година – наследилата я в защитата на българските интереси легация на Югославия. Сагата на тези хора завършва през 1947 г., когато на две големи групи се изтеглят от Иран и с група с кораби от Британска Индия. По такъв начин основната част от българите се репатрира, но известен брой остават в Иран и през следващите периоди.

И така стигаме до последните седма и осма глава, когато в новите условия в периода на Студената война са говори за връзките между двете страни в условията на скъсани дипломатически отношения. Двете страни са в различни лагери. Тогава за България няма какво да обяснявам – нейната позиция в Студената война е ясна. Иран става част от Западния блок. В средата на 50-те години страната влиза в Багдадския пакт, който след това се превръща в СЕНТО. Това обяснява до голяма степен много епизодичните междудържавни контакти между двете страни. Но тук основна роля имат междупартийните контакти. Те касаят партии и организации с леви убеждения.

В България Комунистическата партия е на власт при еднопартийно или квази еднопартийно правителство от края на 40-те год. Докато иранската лява партия “Туде”, която се създава четиридесет и първа година, е в дълбока нелегалност. Тя поддържа контакти със сродни партии, основно от социалистическия блок. Интересното тук е, че един от пленумите на Централния комитет на партията „Туде“ през 1958 година се провежда в София. Партията е била нелегална до такава степен, че документите, които излизат от нейните пленуми, са без място и без дата. Но имаме документирано в нашите партийни архиви, че Петият пленум на ЦК се е състоял в София. За иранската делегация е била прикрепена една бивша партизанка, Вера Начева, която е била първи заместник-председател на отдела за външна политика и международни връзки при ЦК на БКП. От нея има запазен доклад. И между другото, от тези всички документи, които сега са разсекретени, може съвсем спокойно да се допълва историята на иранската партия “Туде”. Защото има сравнително малко обективно написани неща за нея.

По отношение на икономическите контакти, които са били доста оскъдни, съм дал една таблица за началото на търговските сделки и стокообмена. Също така споменавам културните връзки. Тук много важни са ръкописите в Ориенталския отдел на Народната библиотека. В ориенталската сбирка, която между другото е една от най-богатите в Европа, се съдържат 159 ръкописа на персийски или свързани с Иран документи. Не казах нищо за преводите на персийска поезия. Това не е мое проучване, а съм го заимствал основно от трудовете на Иво Панов. В осма глава фигурира и началото на спортните контакти между двете страни.

Всичките споменати 8 глави са основната част от изследването, но те са предшествани в началото от очерк на историята на Иран, който е направен с цел запознаване на широката публика с това какво представлява Иран, и също една втора въвеждаща част, която проследява накратко връзките между двете страни през вековете.

Последно, завършвам с поглед напред. Изпълних поръчението на Историческия факултет да напиша този исторически очерк. Това ме навежда на мисълта, че той може да бъде оформен с допълване на съвременния период като един учебник по история на Иран за студентите от специалност „Иранистика“. Впоследствие, когато се пенсионирам след две-три години, тъй като ми трябва време да се заровя отново в Централния архив, както и в нашия архив, мисля да пиша за следващия период в отношенията от 50-те години насам.

Извинявам се, че може би ви изтощих с толкова много говорене. Благодаря ви много още веднъж.

Снимка: Дипломатът Ангел Орбецов (отпред вляво), председателката на дипломатическия институт Таня Михайлова и дипломатът Петър Крайчев (източник: Персийският мост на приятелството)

Прочети на английски език!

Прочети на румънски език!

Последвай канала на блога “Персийският мост на приятелството” в YouTube! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Има и канал в Telegram.

The Persian Bridge of Friendship – Персийският мост на приятелството – Podul Persan al Prieteniei – پل دوستی فارسی

Ангел Орбецов: Интересът към проучването на българо-иранските отношения е взаимен

Leave a Reply Cancel reply

Споделяне:

Like this:

Related

Leave a Reply Cancel reply