Речта на Голам-Хосейн Саеди на четвъртата вечер от Десетте литературни вечери в Гьоте-институт (1977 г.)
Голам-Хосейн Саеди
През есента на 1977 г. в Техеран се провежда литературен фестивал, който остава в историята. Десетте литературни вечери в “Гьоте институт” имат публика от 20 000 души. Те срещат иранската публика с водещите интелектуалци дисиденти от монархическите времена. Броженията, които започват по време на тези литературни вечери са считани за начало на серията от протести, довели до Ислямската революция.
В рамките на литературния фестивал иранските интелектуалци говорят за свободата, цензурата, за истинското и фалшивото изкуство. По-долу представяме речта на драматурга Голам-Хосейн Саеди (в превод на Владимир Митев с малки съкращения), посветена на фалшивите творци. Голам-Хосейн Саеди е психиатър, който се грижи за психично болни в южната част на Техеран. Той е известен със своите пиеси, базирани на театъра на абсурда. Бил е репресиран от властите, както преди, така и след Революцията. Умира в Париж през 1985 г.
При представянето на една на пръв поглед банална реч не желая да вземам пример от поговорката “камъкът е награда за хвърлящия го” или от израза “отговорите са трудни”, а по-скоро искам да обърна внимание на едно много важно, много сериозно и подобно на рак явление в нашето съвремие. Всички културни и артистични тенденции се коренят във феномена, наречен фалшиво изкуство. Това е фалшива култура, форма и ред на доминиращи лидери, които могат да се видят във всяка художествена област. Тези произведения на културата са придружени от много стари и нелепи идеи, а най-голямата им цел е истинското изкуство и истинските творци на иранската нация да бъдат държани под камуфлажна завеса, под праха, който фалшивата култура създава. Ако трябва да избера заглавие за тази група, бих ги нарекъл псевдохудожници, псевдописатели, псевдопоети и псевдоживописци, заради разпространението на псевдочумата им. Обяснението е, че както псевдохолерата има същите усложнения и последици като холерата, така и тази категория има същите свойства като чумата. Друго обяснение е да се изчисти недоразумението, че тъй като псевдохудожниците нямат изкуство, истинският художник няма отношение към тях… Ако противно на обичая и навика не използвам думата “възглед” за тях и не казвам писателски възглед, поетичен възглед, художнически възглед (като студентски възглед и ирански възглед), то е, защото този избор се смята за извращение на същността на Съюза на иранските писатели. Съюзът се основава на истински писатели и художници и казва, че Кази е писателят, а Бехазин, Данешвар и Голшири са писателите. Разбира се, критикът д-р Хазархани беше добре приет на втората вечер и по-нататъшните ми обяснения са излишни.
Сега, след като видях приликата на тази група с псевдочумата, искам да изложа всички симптоми, усложнения и произход на проблема, както и превенцията – и доколкото разбирам – лечението на това заболяване, според моята професия. Причината за разрастването на този феномен е 100% свързана със социалната ситуация, както замърсената околна среда може да предизвика разпространението на всякакъв вид болести, така и съществуващата социална ситуация е осигурила необходимите условия за появата на тези псевдовредители. Ако пространството беше различно и ако замърсяването не беше толкова голямо и не беше достигнало това ниво, нямаше да има възможност за растеж на тази група наркотици.
Псевдотворците не са феномен от последните една-две години и са ендемични като псевдочумата от години. Тя е проникнала, но времето ѝ е позволило да се разгърне по-широко, да има разнообразни и впечатляващи проявления, да проникне във всички клонове на изкуството и културата, да загнезди и задуши всяка здрава пъпка.
Псевдотворецът е същество без култура, но претендиращо да е културно, което е научило един или два чужди езика, с право или не, запомнило е имената на редица западни школи по изкуство – които нямат нищо общо с нас – и на всеки ъгъл и във всяка ситуация изразява своите предпочитания с жаргонни думи, език, замърсен с чуждици, и използва неуместни и объркващи изречения. Псевдотворецът редовно мърмори името на неизвестен западен художник или псевдохудожник и разказва как той отдавна се е изгубил в някое кътче на света или е затънал в някоя европейска страна, сякаш другите, които не са имали такава възможност, са виновни за това. Псевдотворецът гледа на хората отвисоко… Той дава пример и напълно пренебрегва националната и популярната музика на собствената си страна и няма нищо против музикалното явление Гугуш. Ако е сложил ръка на перото, той постоянно използва западни термини, за да подправи думите си, и смесва сухото с мокрото, а в която и категория да говори, не може да си спести претенцията да се прави на милостив. Ако работи в киното и театъра, е същото; ако се занимава с живопис, е по-лошо.
По този начин псевдохудожникът пуска корени извън родината си и така се случва, че той отива в Европа няколко пъти годишно и се изгубва за месеци, а когато се върне, поставя пиеса с маскировка или публикува стихове, или прави изложба, която, разбира се, експертите разбират колко струва. Колкото и да се кълне в Корана, творбите му никога не могат да се нарекат неизбежни подобия.
Псевдотворецът не се интересува от националната култура на родината си и пренебрегва художественото наследство на вековете, но понякога, за да се покаже, а понякога и за да участва в големите официални тържества, посяга и към митологията, Шахнаме или мистични текстове, за да разсмее всички. И за щастие, винаги се разхищава. В тази област псевдотворецът е толкова опитен, че не учител-експерт, а обикновен любител на книги и ученик може лесно да разтвори юмрука му. Най-лошото е, че той се заиграва с религията и религиозните митове и тъй като няма поглед върху тези въпроси, приема всичко за даденост. Той смесва инцидента в Кербала с приключения с долни части на тялото, за да запълни сцената си, а най-смешното е, че понякога се укрива в мистицизма и се появява в присъствието на дервиш, крещи и се смее и подрежда наръчник за своите произведения от думите на тези мистици. При това положение той не обръща внимание на културата на народа, но хвърля съвсем бегъл поглед върху песните, легендите и вярванията на народа, защото те могат да му бъдат от полза от време на време. По този начин, вместо източникът на творбата му да е културата на народа, тя се превръща в повод за украсяване на творбата му и тъй като творбата му е нищо, същата празнота остава на ръката му с позор.
За псевдотворецът темата е без значение, защото той няма какво да каже. Той запълва празните места с драсканици, като по този начин се укрива във формализма и стига дотам, че смята, че хвърлянето на няколко петна от боя върху платното или връзването на няколко човешки същества на сцената и драскането е върхът на работата му, и наистина е така. Художникът създава нещо важно от нищото, а псевдотворецът унищожава всичко. Той унищожава работата на колегите си не само с творбите си, но и с поведението и думите си, и дори допуска грешки в творбите на оригинални и истински художници, и тук може да се разбере степента на неговата омраза и злоба към истинското изкуство.
По-рано казах, че темата и думите не са важни за един псевдотворец, и се позовах на малки и деликатни човешки и национални проблеми. Псевдотворецът е бездържавен, не вярва в нацията и в нейната сила и затова се смята за космополит и се нарича такъв, пренебрегвайки факта, че никой творец не може да стане световен, ако не говори и не пише за тънкостите и проблемите на своята среда. Псевдохудожникът се опитва да стане глобален и желае творбите му да бъдат показвани в чужбина. Ако направи изложба по света и се върне у дома със срам и отстъпление, няма да получи нищо за себе си, защото все пак няколко американци са видели работата му и това, да, е глобализация. Ако изложбата му бъде освиркана на сцената на някой европейски град с целия си срам, тогава тази чест е достатъчна и, да, трябва да показваме изкуството си по целия свят, но как може изкуство, което не е разбрано в родния си град, и художник, който не е приет от нацията си, да бъде приет другаде?
Псевдотворецът не смята оригиналността за критерий, не се интересува от хората и ако книгата му не се продава, казва, че хората не разбират. Ако изложбата на картините му остане безшумна, вината за това е в невежеството на хората. Ако пиесата или филмът му са посрещнати с безразличие или гняв, значи хората са виновни, че не разбират тънкостите на нежната му душа и дребните детайли на незаменимите му творби. Да, клеймото на невежеството на хората е единственото оръжие, което псевдотворецът използва във всичките си защитни сцени. Въпросът е, че тази самодоволна група, която не е измерила коефициента на интелигентност на всеки човек и нивото на художествения вкус на всеки народ, няма право да проявява такова неуважение към нацията, докато тези така наречени невежи могат да ги изтласкат в ъгъла на изолацията с реакцията си и най-силните си удари не по гърдите, а по различието им.
Псевдотворецът страда от пълен умствен мързел. Романът на Гончаров “Обломов” е отпечатан и на фарси. Героят на разказа страда от такъв ужасен мързел, че рядко става и заради мързела си се лишава от всички прояви на живота. В края на книгата един от приятелите на Обломов се свързва с техен общ приятел и го пита как се справя отсъстващият приятел. Друг приятел му отговаря: Обломов е мъртъв. Посетителят на партито пита учудено: “От какво заболяване?” Той чува отговора: “От болестта обломовизъм”.
Да, псевдотворецът е попаднал в пълен умствен обломовизъм и за него не съществува абсолютно никакъв социален проблем. Той не се вълнува от никакви течения и е безразличен към всички проблеми на страната. Светът е отмит, той е приспан. Но при толкова много трупове не остава нито един. В ежедневието си той продължава да тича, да тича и да тича, от този край на света до онзи край на света, от този град до онзи град, от този празник до онзи празник, от това събрание до онова събрание, просто защото винаги присъства. Защото може да се види, защото може да измери пространството и да види накъде духа вятърът, накъде трябва да се извие и накъде да се обърне. Той прави явната си реклама навсякъде заради своя опортюнизъм. Да, той бяга, бяга и бяга, а това бягане е само за да затвърди позицията си. Псевдотворецът е пълен Обломов и прилича на футболист по своето бягане и ловкост. Разликата е, че известният футболист получава няколко хиляди долара, за да подпише употребяван ботуш или футболна топка, и струва хиляди долари повече, но нещастният псевдотворец, който не подписва ботуша и футболната топка, просто получава услуга и е глезен като кученце.
Псевдотворецът е добър търговец и дилър и за него са важни само собствените му интереси. Той преговаря като всеки брокер, винаги поема инициативата, за да не се отдръпне, ласкае се. Смирен, поробен и унизен пред силните на деня и, напротив, постоянно променящ цвета си пред арогантните, самодоволни и горди хора. Накратко, този скъпоценен идол винаги сменя маските си..
Той винаги е на път към празненства и фестивали. В общи линии тези псевдоартисти организират и организират празненства и взривяват държавната хазна. Псевдотворецът трябва да присъства на всяко събиране. Ако направи нещо, той прави хиляди неща. Носителят на наградата е професионалист. Той получава делегираните почести винаги и навсякъде. Украсява къщата си със снимки, които е направил в различни ситуации. Той е в много добри отношения с т.нар. инструменти за връзки с обществеността – от вестниците до радиото и телевизията, и затова щастливата му снимка винаги украсява страниците на пресата с различни изяви. Псевдотворецът се появява на телевизионния екран с достолепни изражения, а гласът му звучи в многобройни радиопредавания. Интервюто му е отлично. Без значение какво прави или не прави, той винаги дава интервюта: прави неуместни комплименти, бие опонентите си, обижда народа, пренебрегва истинските творци на нацията, какво правят и какви яйца ще снесат. Да, той постоянно изрича още по-нецензурни думи от широката си уста.
Псевдотворецът е и добър ловец. За да оцелее и за да вдъхне доверие на присъствието си, той се опитва да събере около себе си хора и с това намерение издирва талантливи млади хора, запленени от изкуството и мисълта, млади хора, в които пъпката на изкуството е готова да разцъфне. Псевдотворецът преследва такова невинно същество със сарказъм под претекст за напътствие, затваря очите, сърцето и ушите му, излива отровата си и го отравя с пълно онемяване, без да усеща никаква болка, и го води към абсолютното изкуство и абсолютната живопис, които нямат никакъв смисъл. Ако жертвата не разпознае ловеца си навреме или няма сили да избяга, тя е загубена завинаги. Тогава в един миг той ще залепи на гърдите си значката на гения и таланта, ще изтрие всичките си убеждения от всички човешки и национални дела, ще направи стафида от неузряла тиква и ще я хвърли лесно в живота на нацията. Да, фалшивото изкуство е заразно; псевдозараза разпространява псевдозараза, а псевдотворецът възпитава псевдотворец.
Псевдотворецът е готов и желае да приема поръчки. Въпреки че не е креативен, той умее да се обръща от една посока в друга. Измамата е негова професия. Ако някоя галерия иска да напълни стените си за няколко дни, псевдотворецът светкавично организира изложба. Ако правителственото издателство разполага с допълнителни средства, той написва светкавично няколко книги по свой избор. Проблемът е, че за псевдотвореца полето никога не е тясно, никога. Да, важното е, че псевдотворецът не е против цензурата, не усеща нейното съществуване, а с нея двамата са братя близнаци. Като цяло псевдотворецът е продукт на цензурата, една от ползите от цензурата, един от ефектите на цензурата. Цензурата смазва истинския творец и разпространява навсякъде семето на фалшивия творец. Когато има замърсяване, защо да не се стигне до псевдочума? Когато има цензура, защо да не се стигне до псевдотворец?
Сега, след като толкова много и подробно говорих за тази болест, мога да успокоя всички, че псевдоартистите не бива да се превръщат в източник на патологичен страх в името на информираността на хората, в името на яснотата и прецизността на нацията. Забележката ми беше, че познаването на това явление улеснява отстраняването му. Загубата на цензура затваря пътя на егото към този глупав октопод. Сериозната и почтена работа на истинските творци на нацията не позволява да се преструват. Освен ако остроумните критици не са с разбити сърца, те ще сложат крак в гърлото му. Безразличието и съзнателната диагноза на хората отнемат живота му. Макар да изглежда, че повечето от тях са псевдотворци, истинската сила за запазване на изкуството за всички поколения е в истинските творци на нацията. Срещу Кази, Бехазин, Данешвар и Голшири има десетки автори на бележки под линия, псевдопоети и преводачи, които подготвят храна за вулгарната преса, срещу Шамлу и Ахван стотици поети работят денонощно и издават обемни манифести, а срещу Хазархани има триста критици. Но не забравяйте, че едно южняшко двустишие гласи:
Триста червени цвята и едно бяло цвете/ ни плашат
Ако се страхувахме, че ще ни отрежат, нямаше да танцуваме на сбирката на влюбените
Снимка: Корица на книга, посветена на десетте литературни вечери в Гьоте институт в Техеран, от които според някои започва серия от протести, довела до Ислямската революция (източник: колаж)
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
Последвай канала на блога “Персийският мост на приятелството” в YouTube! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Има и канал в Telegram.
The Persian Bridge of Friendship - Персийският мост на приятелството - Podul Persan al Prieteniei - پل دوستی فارسی 