Ноуруз – проява на иранската култура

Феридун Маджлеси (източник: Феридун Маджлеси)

Чудо, което нито политиката, нито мечовете могат да направят

Феридун Маджлеси

Ноуруз не е традиция! Той е култура! Ноуруз е рисуване и живопис. Той е изкуство! Ноуруз е музика, свежест, младост, любов и приятелство. Ноуруз е символ на победата на доброто над злото. Това е пролетното равноденствие. Това е освобождаването от обидите и обогатяването на приятелствата и взаимоотношенията. Ноуруз е пролетно почистване и премахване на нечистотиите и замърсяванията от гнездото и от самия себе си. Ноуруз е време за свежест, щастие и усмивки. Ноуруз е над традициите и обичаите. 

Будистите си причиняват много болка и мъка, влачейки се на дълго и трудоемко пътуване до местата за поклонение, за да могат да изпълнят обетите си! Индусите харчат годишните си спестявания за пътуване до Бенарес, за да се изкъпят в мътните води на Ганг, където изливат пепелта си и останките на мъртвите си с надеждата да пречистят душите си и да постигнат мир! Това са традиции, останали от миналото; от времена, когато мъдростта и знанието на човека са били по-малко, а степента на заблудите му – голяма. Страданието е било цената, която трябва да се плати в замяна на изпълнението на желанията им! Сякаш милосърдният Бог би приел само болка и страдание, за да бъде удовлетворен!

Advertisement

Влияние на втората вълна на феминизма в иранския роман “Савушун”

Корицата на “Савушун” (източник: YouTube)

Analize Journal of Gender and Feminist Studies, n. 17 (31)/2022

Владимир Митев

Иранското общество преди Ислямската революция е било част от глобалния поток от идеи и неговите създатели са използвали постиженията на световната мисъл, за да критикуват своята действителност. Така например известната “теория на зависимостта”, която разделя света на индустриално развит център и експлоатирана периферия, става основополагаща за разбирането на есето на Джалал Ал-е Ахмад “Окцидентоза” (1961). То очертава пътя за развитие на Иран чрез преодоляване на технологичното и икономическото изоставане, създадено от квазиколониалното подчинение.

По същия начин успехите на втората вълна на феминизма (достигнала своя пик на Запад през 60-те и 70-те години на ХХ век) стават основа за разбирането на един роман, написан в чисто ирански културен контекст – “Савушун” на Симин Данешвар. Данешвар е първата иранска писателка на романи, тъй като преди нея романи са писали само мъже. Романът разказва за личната еволюция на една образована жена от подчинението ѝ на социалните норми и патриархалния ред до открития ѝ протест срещу статуквото. Тази еволюция на главната героиня се осъществява въз основа на вътрешната етична динамика на героинята, която няма модели за подражание, няма подкрепа, на която да разчита за своята еманципация. Тя се освобождава от потисническия ред и в този смисъл става пионер на иранското женско движение. В наше време феминисткото движение е традиционно силно, но по време на Втората световна война, когато се развива действието в романа, то едва се заражда.

Статията доказва, че романът “Савушун” е вдъхновен от надигащата се втора вълна на феминизма на Запад. Разглеждат се вълните на феминизма, представя се животът на Симин Данешвар, следват цитати от романа и се анализира еманципацията на главната героиня Зари, с която очевидно се отъждествява Данешвар. Използваният метод се нарича близко четене.

Духовната еволюция на Зари в “Савушун” се определя от няколко фактора: желанието ѝ за сигурност и неприкосновеност на дома и семейството, противоречието между първокласното ѝ образование в британското училище в Шираз и покварата и разрухата, предизвикани от войната в окупирания от британците Южен Иран, появата и засилването на смелостта у Зари да се противопостави на създадения от човека ред, в който тя е идентифицирана като по-нисша. Тази еволюция се осъществява изцяло с вътрешна динамика, която кара Зари да осъзнае, че ако е просто обект на обществените отношения, всичко, на което държи, ще бъде унищожено. Тя разбира, че обществото няма да я уважава, докато тя не го принуди да го направи. В същото време несъгласието ѝ с наложените правила не е прищявка, а дълбоко осъзнато чувство за справедливост в един рушащ се свят.

В условията на окупация през 1941 г. романът представя колко разединени времена са настъпили в Южен Иран – едни сътрудничат на британците в стремежа им към власт, други се възползват от несигурното положение и печелят от контрабанда на оръжие, трета група хора заговорничат срещу правителството, а четвърта група хора се борят с епидемията от тиф или лекуват психично болни. В този свят, в който всеки се бори по свой начин, Зари се опитва да си възвърне територията, освободена от трудностите на войната. Зари се стреми да служи на Живота, докато останалите герои служат на властта. Това е само един от многото признаци, които показват, че този роман с разбирането си за ролята на жената в обществото отговаря на концепциите на втората вълна на феминизма.

Светът на Шари

(източник: Pixabay, CC0)

Спомен за една забележителна иранка, родена в София

проф.дфн Александър Федотов

Този текст е предоставен на блога “Персийски мост на приятелството” от вдовицата на професор Александър Федотов – Снежана Тодорова-Федотова. Александър Федотов е български ориенталист от руски произход, специалист по Източна Азия, а също и по монголското и тибетското пространство. Той също така изпитваше взаимни симпатии с иранците, индийците и много други източни народи.

Повече за живота на Шараре Пийкок, която почина в края на септември 1999 г. може да се прочете тук.

“Ти раздвижваш мъртвилото в душата ми, обръщаш пластовете, братята ноември, декември, януари. Чакай да се стопи снегът. Чакай да се разтопи плътта. Чакай, чакай, чакай, плаче безмълвната ми плът. Гладка кожа скрита в друга кожа, търсиш ме, но ме няма, забита в зеницата ти: изчезнала съм, разтворила съм се във въздуха…” – така започва романът “Английски като чужд език” на Шари Пийкок. Това бе първата и… последната й издадена книга, успяла да получи висока оценка в английска преса (“Таймс”, “Индипендът”, “Вог”) и да се преведе на български.

Дъщеря на ирански емигранти, Шари Пийкок е родена през 1956 г. в София, където израства, ходи в руско училище, а после следва архитектура. Довършва образованието си в Лондон. Там се изявява като художник, преподава в колеж по изкуствата, работи за няколко реномирани списания като илюстратор. Всичко й се отдава с необикновена лекота, а диапазонът на интересите постоянно расте: чужди езици, живопис, художествена литература, балет. 

Шари Пийкок буквално взривява нашите представи за иранските жени: на зряла възраст тя, дъщеря на мюсюлмани, доброволно избира православието. Общуването с хора, и то с много различни, но все интересни хора се превръща за нея в смисъла на целия й живот (само ще добавя, че тя свободно е говорела пет езика – български, фарси, руски, английски и немски). За да танцува в балетен състав в Хамбург, тя съзнателно променя рождената си дата с десет години. И успява, защото наистина е изглеждала много по-млада от истинската си възраст!

Безжалостно чувство

Шараре Пийкок (източник: Хаджар Фиюзи)

Този текст в памет на Шараре Пийкок бе предоставен на блога “Персийският мост на приятелството” от нейната майка Хаджар Фиюзи.

Прекрасната и нежната ми Шараре! Аз съм застанала срещу портрета ѝ, създаден от художничката Г-жа Мужган, майсторски нарисувала миловидната ѝ фигура и обнадеждаващите ѝ очи. Всеки момент губя равновесие и разсъдък…

Мисля си: Как съм жива в дните, в които  съм толкова  далеч от теб! Всичко може да се преживее, но без теб не мога. 

Несъзнателно говоря със себе си: Защо си отиде, не е справедливо? А ти  сякаш ми отвърна: Какво може да се направи, такава е съдбата.

Дете мое, знаеш ли съдбата какво направи с мен? След няколко века моята незначителност започва да съчувства на Хафез, който е съчинил такива превъзходни стихове, жалейки за своя син, стихове – плод на сърцето му…

Наистина, по ирония на съдбата, съдбата и мен надхитри!

Ноуруз: Тържество на иранската култура

В нощта преди последната сряда преди Иранската нова година има традиция да се прескачат огньове за здраве (източник: Tasnim News Agency, CC BY-SA 4.0)

За смисъла на иранската нова година: чудо, което политиката и мечовете не могат да постигнат

Феридун Маджлеси

Иранската Нова година (Ноуруз) е древен празник, почитан в обширно географско и културно пространство, което се простира далеч отвъд границите на съвременен Иран. През 2022 г. Ноуруз, считан още за началото на пролетта, се пада на 20 март 2022 г. За да се запознаем с дълбокото значение на този празник и неговата важност, блогът “Персийският мост на приятелството” препечатва статия на Феридун Маджлеси – бивш ирански дипломат, настоящ анализатор по международните отношения и водещ ирански интелектуалец. 

Тази статия бе публикувана на Ноуруз 1401 г. (20 март 2022 г.) от изданието “Пладне”.

Какво очакваме от Новруз и настъпването на пролетта, за да се поздравяваме взаимно? Разцъфтява ли в душата ни нова надежда и усещане за живот? Очакваме ли да бъдем отново зелени и щастливи, а не да се превърнем в смачкани листа както беше миналата година?

Тази година имаме повече надежда за Новруз. През последните две години скърбим на Ноуруз. Това бяха два Ноуруз, в които вместо да бъдем заедно и да споделяме радостта си, бяха поканени да се изолираме и да останем настрана едни от други. Много от нас загубиха приятели и роднини. И тъй като ни е писнало от изолация, локдаун и наблюдение, сме нетърпеливи!