Книга разкрива богатството на българо-иранските отношения от Освобождението до края на 50-те години
Владимир Митев
Ангел Орбецов е български дипломат и иранист, който в края на 2022 г. публикува като книга своето докторантско изследване “Българо-иранските отношения от Освобождението до края на 50-те години на ХХ век”. Орбецов е бивш посланик в Китай и дългогодишен директор на дирекция “Азия, Австралия и Океания” в българското външно министерство. Той е бил и дипломат в Иран в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, като изпълнявал и консулски функции. Автор е на редица научни публикации за българо-иранските отношения и иранската съвременна политика.
Интервюто е взето за радио България.
По какъв начин книгата “Българо-иранските отношения от Освобождението до края на 50-те години на ХХ век” допринася за отношенията между българи и иранци? Какви ново носи тя за разбирането на тези отношения?
Между българи и иранци има определен афинитет, който аз самият винаги съм чувствал по време на своята дългогодишна работа с Иран и в т.ч. дългосрочната си командировка в тази страна преди около 30 години. Причините за този афинитет могат да се търсят в духовното и културно общуване между двата народа през вековете, в геополитическото позициониране на двете страни като съседи от запад и изток на Османската империя на фона на проблемите, които и двете страни са имали с нея, както и техните взаимоотношения на междудържавно ниво с вече 125-годишна история.
У нас вече са натрупани значителен брой иранистични изследвания, които дават добра представа както за страната и нейния език, култура и духовност, така и за различни страни от контактите между двата народа – археология, литература, езикознание, икономика, медицина и др. На тяхна основа, както и на основата на монографии и проучвания на световноизвестни автори са съставени двете въвеждащи части на книгата. Първата създава представа за историческото развитие на Иран. Втората подрежда пластове и синтезира в единен материал разкрития и хипотези от различни области, като създава представа за дълбочина на културно-историческите връзки.
Що се отнася до междудържавните отношения, досега липсваше цялостно изследване за тях в исторически план, ако не се смятат кратките дялове за Иран в справочниците на нашия учен Мария Матеева, посветени на дипломатическите и на консулските отношения на България.
За написването на тази книга бяха извадени на бял свят и проучени голям брой документи от архивите, които бяха претворени в непрекъснат във времето разказ с опит за периодизация. Разказът беше поставен в контекста на историческите процеси в двете страни и допълнен там, където е възможно, с материали от различни източници. В това число попадат разчитането, преводът и представянето в приложения на ирански документи, до момента недостъпни за българската научна общност. По този начин бяха осветлени редица неизвестни или неизследвани събития и процеси. Ще спомена някои от тях като Българо-британската договореност от 1897 г. по въпросите на иранските поданици в Княжество България, първата иранска дипломатическа мисия у нас от края на XIX и началото на XX в., подготовката на Търговска спогодба в края на 20-те години, българската трудова миграция в Иран през 30-те год. на ХХ в., интернираните български поданици, пребиваващи в Иран, по време на Втората световна война, междупартийните контакти през 50-те години и т.н.
В големи части от книгата се разглежда дипломатическото присъствие на всяка от страните в другата страна, както и дейността на двете дипломации по отразяване на събития и процеси в другата страна и осъществяване на демарши, инициативи и взаимодействия. Същевременно книгата излиза извън рамките на дипломатическите връзки и прави опит за представяне на отношенията в дълбочина, като засяга областта на политиката, икономиката, културата, научните връзки, контактите между хората, занаятите, сред които персийските килими. В разказа се преплитат множество истории, чиито герои са както известни личности, така и скромни труженици, внесли своята лепта в обогатяването на двустранните връзки. В края на всяка глава са извлечени изводи, които позволяват да се открои най-важното и да се проследят тенденциите, характеризиращи развитието на отношенията.
Връщайки се към въпроса за взаимното привличане между двата народа, бих искал да се позова на един вътрешен доклад на дългогодишен ирански консул в Солун и Одрин от 1910 г. Името на този консул не е известно, не се съобщава. Този документ е избран да служи за фон на корицата на книгата. В него за пръв път се среща откровена обосновка на изгодата за Иран от поддържане на приятелски връзки с България. Позовавайки се на „многобройни срещи и обмяна на мнения с влиятелни (български) представители“ и пътувания до България, той се изказва възторжено за неимоверните успехи, постигнати от младата българска държава в нейното цивилизационно развитие, които са се оказали непосилни за нейните балкански съседи, както и за много други страни. Специално се спира на културния афинитет между Иран и България и сходното геополитическо положение на двете страни по отношение на Османската империя. Не пропуска да отбележи и сближаването на политическа основа, след като Иран е възприел конституционно устройство в резултат от Конституционната революция, а България има впечатляващи постижения по този път. Изхождайки от посочените съображения, той апелира настойчиво за установяване на „трайни приятелски връзки“ между двете страни, за което „българското правителство е голям радетел“. Като конкретно предложение поставя въпроса за откриване на иранско посолство в българската столица и установяване на българско дипломатическо присъствие в Техеран.
От своя страна, българската дипломатическа активност още от началото на ХХ в. освен чисто информационна дейност включва в редица случаи оценка и реакция на процесите, свързани с Иран, позиции по ирански демарши и инициативи, предложения за използване в български интерес на разкрили се възможности, както и определени взаимодействия с ирански дипломати. По време на Първата световна война заслужава да се отбележат двете акции през българска територия, предприети съответно от управляващия българското консулство в Александрия д-р Бъчваров за превозване на екип от медици и хуманитарна помощ за бедстващото иранско население и от легацията ни в Цариград за репатриране на пребиваващи в Турция ирански поданици, която не се реализира поради влизането на България във войната.
Много български дипломати изтъкват ползи от сътрудничество с Иран. Недялко Колушев в Турция към края на Първата световна война говори за турско-иранските противоречия и възможностите на България да се възползва от тях. Нашият пълномощен министър в Москва през втората половина на 30-те години Никола Антонов отправя препоръки към българските работници да се възползват от икономическите възможности в Иран. Българската легация в Иран (1939-1941 г.) начело с дипломата Димитър Дафинов прави реални стъпки за подобряване на търговско-икономическите отношения чрез износ на български продукти: бубено семе, тютюн, цимент, пътнически вагони, както и за внос на ирански памук. Тя разработва и алтернативни транспортни маршрути през съветското пристанище Батум, с което поставя начало на диалога по този много важен въпрос, който продължава до ден днешен: днес говорим вече за коридора Черно море-Персийски залив.
Една от амбициите на книгата е да установи точната дата на началото на българо-иранските дипломатически отношения. Какво се установи за тяхното начало?
Действително началото на дипломатическите отношения е изследвано обстойно в първа глава на книгата. Освен това след проведени преговори с иранските партньори през лятото на 2021 г. бе стартирано двустранно проучване, което да хвърли повече светлина върху началния 25-годишен период на двустранните отношения след Освобождението, в това число контакти между монархическите институции, взаимни високопоставени посещения, иранското консулско присъствие у нас и откриването на първата иранска дипломатическа мисия в София.
Датата 15 ноември 1897 г., възприета към момента като начало на дипломатическите отношения, взема за отправна точка връчването на нота за даване на агреман на първия ирански дипломатически агент в Княжество България Мирза Хосейн хан. Единственият документ, отразяващ това събитие е писмо от нашия дипломатически агент в Цариград Димитър Марков към премиера Константин Стоилов, което е показано в приложение 2 към първа глава. През периода 1898-1902 г. функционира първата иранска дипломатическа мисия в София, но за съжаление от наличните документи не може да се изясни датата на нейното откриване. Тъй като няма и следи от нарочен акт за установяване на дипломатическите отношения – споразумение, декларация или размяна на ноти, не може да се идентифицира друга дата, която да определим като тяхно начало. Затова към момента и докато не завърши изследването, се придържаме към датата 15 ноември 1897 г.
Същевременно следва да се отчита обстоятелството, че много преди това двете страни са поддържали официални контакти чрез своите мисии в Цариград. Имало е официална кореспонденция между монарсите, а в Русе и Варна са действали ирански консули, вицеконсули и почетни консули. Първата документирана кореспонденция е размяната на послания между княз Александър Батенберг и Насер ед-Дин шах (1879-1880 г.), която маркира установяването на официални контакти на този ранен етап след Освобождението. От нея е запазен единствено препис в иранските архиви от поздравителното писмо на иранския монарх по случай встъпването на престола на княз Александър – един уникален документ, който заедно с превода е изложен в първото приложение в книгата. Показателно е, че в него шахът насърчава независимото развитие на България (думата независимост се употребява три пъти в писмото), а добре знаем, че съгласно чл. 1 на Берлинския договор България е определена като „самостоятелно трибутарно княжество под суверенитета на Н.В.Султана“. Така че предполагам, че в заключение на нашето проучване ще бъде посочена датата 15 ноември 1897 г. като дата на установяване или начало на дипломатическите отношения, но същевременно ще се вземе предвид фактът, че официалните контакти са съществували много преди тази дата.
Книгата представя случаи, при които българо-иранските отношения протичат чрез отношения между дипломати в съседни страни – Румъния, Сърбия, Османска империя. Какво е значението на балканските столици в международните отношения с Персия от първата половина на ХХ век и какво е мястото на София в тези отношения?
Още от първите години след Освобождението между двете страни се поддържат постоянни контакти в Цариград, където дипломатическите им мисии са ключови за провеждане на външната им политика. Там си дават среща и изграждат приятелски връзки едни от най-способните дипломати и политици от двете мисии. От българска страна това са добре известните политици Драган Цанков, Марко Балабанов, д-р Георги Вълкович, Петър Димитров, д-р Димитър Марков и Иван Ст. Гешов, които са били дипломатически агенти в Цариград като едно от първите агентства, открити в самото начало на неговата външнополитическа дейност на Княжество България. От иранска страна също имаме доста известни дипломати, които са били посланици, тъй като дипломатическата им мисия още преди този период е била издигната в ранг посолство. Става въпрос за Мохсен хан Мозахер (Табризи), Асадоллах хан Назем од-Доуле и Махмуд хан Диба Ала ол-Молк, които са поддържали добри връзки с българските дипломатически агенти.
След това идва ред на София, където през 1898-1902 г. функционира иранско дипломатическо представителство. Този факт досега не беше добре известен, тъй като в книгата на Мария Матеева се твърди, че иранско агентство в София не се открива, а първите ирански дипломати Мирза Хосейн хан, след него Монтазем ос-Салтане и после Садик ол-Молк са били акредитирани от Белград. Въз основа на проучените документи в моята книга се доказва, че фактите са различни и че както се вижда и в ирански документи, мисията се открива в София. Иранските дипломатически агенти в София са поддържали контакти с българската администрация в т.ч. с началника на Тайния кабинет на княз Фердинанд Страшимир Добрович. През 1899 г. посещение в София прави иранският пратеник Оханес хан, който се среща с министър-председателя Димитър Греков. През 1900 г. се реализира транзитното посещение на иранския монарх Мозаффар ед-Дин шах в България, което дава възможност за среща между най-висшите държавници на двете страни.
По това време ирански дипломатически представител в София е бил Монтазем ос-Салтане, който връчва акредитивните си писма на княз Фердинанд през май 1900 г. Неговата мисия е отразена в черновата на иранския доклад от общото проучване, за което говорих преди малко. Така че имаме документация и от двете страни, която доказва, че е имало ирански дипломатически агенти в София по това време.
В първите години на ХХ в. иранската дипломация се опитва да си начертае стратегия за представителство на Балканите, като при това освобождава от тези задължения претовареното си посолство в Цариград и си създава плацдарм в своята новооткрита легация в Букурещ. В избора на балканско представителство Букурещ е предпочетен пред София вероятно поради по-ранното постигане на пълна независимост от Румъния и по-голямата активност на румънската дипломация към Иран. Същевременно пълномощните министри Ебрахим хан де Гафари (известен в Иран като Моавен од-Доуле Гаффари) и Мирза Али Мохаммад хан Моадел ос-Салтане и след тях временно управляващият натурализиран италианец граф Антон Монтефорте по никакъв начин не забравят дипломатическата канцелария в София, която се стремят да окомплектоват с подходящи служители. В Букурещ нашият пълномощен министър Симеон Радев до отзоваването си през 1916 г. поради прекъсване на българо-румънските дипломатически отношения поддържа топли приятелски връзки с граф Монтефорте, когото описва като искрен приятел на България.
В края на Първата световна война Монтефорте, получил впоследствие в Иран почетното прозвище Монтазем ол-Молк премества седалището си в София, с което започва вторият период на функциониране на иранска легация у нас (1918-1928 г. с прекъсване). Монтефорте остава най-дълго прослужилият в България ирански дипломат за цялата история на междудържавните отношения. Той е оценен подобаващо и от българското правителство, което се застъпва за продължаване на неговата мисия и го удостоява с орден „Св. Александър“ (голям офицерски кръст). По време на връчването на акредитивните си писма през септември 1921 г. той провежда съдържателен разговор с цар Борис III, на който е потвърдено взаимното желание за поддържане на приятелски връзки.
След отзоваването на Монтефорте се закрива иранската легация в София. България влиза в отговорностите на иранското посолство в Анкара, което през декември 1928 г. съобщава, че със защитата на иранските интереси в България ще бъде натоварена вече за втори път белгийската легация в София. Това развитие е свързано и с решението на иранското правителство от 1929 г. да закрие своята легация в Букурещ най-вероятно поради финансови трудности, предизвикани от световната икономическа криза. През 1935 г. акредитацията за България отново се премества към иранската легация в Букурещ, която възобновява своята дейност. След това имаме двама пълномощни министри, в чиито отговорности влиза и България, макар че първият от тях, Мохаммад Али Мокаддам, не успява да връчи акредитивни писма. През октомври-ноември 1938 г. той е сменен от Мохсен Раис, който остава в Букурещ до скъсването на дипломатически отношения между Иран и Румъния през септември 1941 г.
От българска страна има активни дипломати както в Букурещ, така и в Цариград и Анкара, които се занимават включително с вече нарасналите консулски случаи, свързани с българска трудова миграция в Иран.
България е имала колония от работници емигранти в Иран през периода преди и по време на Втората световна война. Каква е съдбата на тези българи след прекратяването на дипломатическите отношения през 1941 г., провокирано от навлизането на Съюзниците (СССР и Великобритания) в Персия и свалянето от власт на Реза шах?
Средата и втората половина на 30-те години на миналия век са белязани от съвършено ново явление в двустранните връзки – формирането на българска трудова емиграция в Иран, което на практика досега оставаше непроучено в българската научна литература. Тази миграция става причина за откриване през април 1939 г. на първата българска легация в Иран начело с опитния дипломат Димитър Дафинов. Българските работници се оказват на едно от челните места в кохортата от европейски труженици, за които Иран става притегателен център по време на предприетите от Реза шах Пахлави интензивни стопански дейности, и най-вече мащабното инфраструктурно строителство. Видно място сред обектите, разкриващи работни места за чужденци, включително за наши сънародници, заема Трансиранската жп линия. Основният профил на българите в Иран са зидарите, строителите и общите работници, макар че не липсват също бояджии, дърводелци, механици и дори инженери, художници-декоратори и предприемачи. Най-големият контингент идва от централната част на Предбалкана (Габровско, Дряновско, Тревненско, Севлиевско, Великотърновско), известна със своите традиции в строителството. Броят на работещите в Иран български поданици във върхови моменти вероятно достига 1500-2000 души. Зад тази значима за нашите мащаби цифра се крият хора с нелеки съдби, които със своя самоотвержен труд оставят трайна следа в усилията за икономическо въздигане и модернизация на иранската държава. Те често поставят на силно изпитание своите способности за оцеляване и издръжливостта на своите семейства, останали в България, а понякога смелите им митарства завършват трагично. В книгата са описани поименно редица случаи, а в едно от приложенията е направен списък на българите, загубили живота си в Иран с кратки анотации.
През септември 1941 г., както споменахте във въпроса, Иран е заставен от съюзниците (СССР и Великобритания) да скъса дипломатически отношения със страните от Тристранния пакт. Закриването и евакуирането на българската легация в Техеран е изпълнено с голямо напрежение. Като държава, присъединила се към пакта, но още невлязла във войната, България отначало не фигурира в предявения на Иран ултиматум. Включването ѝ в последния момент означава, че на българските легационни служители се дава изключително кратък срок от три дни за напускане на страната и съответно те нямат възможност да уредят евакуация дори на ограничен сегмент от българската колония.
Военният период поражда репресивни действия спрямо българските поданици в Иран. Към несгодите, предизвикани от третирането им като вражески елементи, изгубването на работа и трудностите по тяхното репатриране се прибавя острият проблем с депортацията (едно също непроучено досега явление), предприета от английските окупационни сили. Близо 100 души са интернирани в лагера Дехра Дун в Британска Индия, една по-малка група – в иранския град Солтанабад, днешен Арак, а има и единични случаи в други лагери.
По време на войната поелата защитата на българските интереси шведска легация в Техеран предприема действия по репатрирането на български поданици, които включват съгласуване с местните власти, окупационните сили, българското МВнР и транзитните страни, както и организиране на българската колония. Успешно е репатрирана малка група от жени и деца, но двата основни подготвени конвоя през 1942 г. са спрени от съветските окупационни власти, въпреки че предварително е получено съгласие благодарение на запазените ни дипломатически връзки с Москва. Най-вероятно това е направено от солидарност с английските съюзници предвид обявената от България война на Великобритания през декември 1941 г.
Условия за репатриране на основните групи български поданици се създават едва след края на войната и подписването на Съглашението за примирие от новото правителство на Отечествения фронт, когато Комисарството по изпълнение на примирието начело с външния министър Петко Стайнов влиза в диалог със Съюзната контролна комисия и политическите представителства на СССР и Великобритания. Две групи съответно от 87 и от 56 българи се изтеглят през съветска територия – първата група от декември 1945 до към пролетта на 1946 г., а втората към пролетта на 1947 г., като за втората съдейства и югославската легация, поела българската защита от 1946 г. 75 души от лагера Дехра Дун отплават на британски кораб от Карачи до Басра заедно с други лагерници – унгарци, югославяни и един румънец – през ноември 1946 г., след което достигат българска територия с железница. Няколко души, които поради заболяване или други причини не успяват да се присъединят към тази група, се добират допълнително до родината на други британски кораби.
Завърналите се български граждани, чието пребиваване в Иран е било свързано преди всичко с надеждата да спечелят средства за подобряване на материалното си положение, като цяло не успяват да осъществят своите цели. Пречка за това става спирането на предприетите през 30-те години мащабни строителни дейности по време на Втората световна война, както и интернирането на голяма част от българите. При пристигането си в България нашите сънародници, отсъствали дълги години от страната, се сблъскват с трудности по приспособяването към новата действителност и намирането на подходяща работа, както и с лични и семейни проблеми. Има и единични случаи на задържани за известно време от органите на сигурността.
Сравнително малко български граждани избират да останат в Иран, макар че обстановката там става крайно неблагоприятна и няма нищо общо със строителния бум през 30-те год. По данни на чехословашката легация в Техеран, която от началото на 50-те год. поема защитата на българските интереси, към средата на 1954 г. в Иран пребивават около 50-60 български граждани, които посещават легацията за различни услуги. Повечето от тях са работници и бедни занаятчии, които проявяват интерес към събитията у нас. Затова по разпореждане на МВнР от юли 1954 г. БТА започва редовното снабдяване на чехословашката легация с българска периодика, а по-късно и с български книги.
Имам и един личен спомен от своята дългосрочна командировка в Иран през периода 1989-1992 г., когато изпълнявах и консулски функции. Имах връзки с един български гражданин от това поколение – бай Иван, с когото съм провеждал многобройни разговори. Тогава нямах представа, че е имало такава емиграция. Той бе на преклонна възраст – около 80-85 години. От него получих научих, че е имало българи, които в голям брой са участвали в инфраструктурното строителство. Той е имал в миналото семейство в България, но тогава беше женен за иранска гражданка от арменски произход и през цялото това време е пребивавал в Иран. Имам намерение да извадя документите, които съм оставил оттогава, и евентуално да ги включа в бъдещо изследване.
Какви са откритията на книгата по отношение на сътрудничеството между Българската комунистическа партия и Народна Република България с левите сили в Иран в периода от края на Втората световна война до края на 50-те години?
Контактите между политически партии и младежки организации, които споделят близки идейни платформи, внасят нов елемент в двустранните отношения след края на Втората световна война, когато България и Иран се озовават в противоположни блокови структури. Първите връзки са установени между младежки организации, обединени от Световната федерация на демократичната младеж. При излизането на Иранската народна партия (“Туде”) в нелегалност след преврата на генерал Захеди от 1953 г., емигрирането на нейни активисти в социалистическите страни и търсенето на помощ и съдействие от световното комунистическо движение се създават условия за по-широки контакти със сродни партии, вкл. БКП.
От средата на 50-те години се развива сътрудничество между БКП и „Туде“, което предвид квази еднопартийния характер на властта в България ангажира висшето държавно ръководство. Нелегалният статут и поразената от репресии членска маса на партията “Туде” я поставя в позицията на младши партньор, разчитащ на помощ за настаняване на нейни задгранични активисти, подкрепа за декларации и политически искания, както и споделяне на опита на БКП. В България се организират редица протестни акции по повод репресии срещу дейци на лявото движение в Иран. В българската преса се публикуват множество материали, свързани с външнополитическия курс на Иран в посока укрепване на съюза със САЩ в края на 50-те год. Както знаем, Иран членува в Багдадския пакт, който през 1958 г. след излизането на Ирак се преименува на СЕНТО, а през 1959 г. заздравява с ново споразумение своя съюз със САЩ.
Проучените документи, онагледяващи взаимоотношенията между БКП и ИНП от 50-те години, голяма част от които са били засекретени, разкриват важни сведения за организационното развитие и идеологическите възгледи на иранските марксисти, които като цяло са сравнително слабо проучени в световната литература. От висока изследователска стойност е описанието на проведения в София през 1958 г. Пети пленум на ЦК на ИНП, за който се знае много малко, както и за други нелегалните пленуми на партията, за които по принцип не се съобщава място и дата. Към иранските гости е прикрепена една бивша партизанка – Вера Начева, първи заместник-завеждащ Отдела за външна политика и международни връзки на ЦК на БКП, която присъства на пленума и в отчет до секретаря на ЦК Димитър Ганев споделя своите впечатления. След пленума е подготвено комюнике за печата на френски език, а ЦК на БКП организира чрез МВнР и посолството ни в Париж неговото изпращане за публикуване в органа на Френската компартия в. „Юманите“. Малко по-късно ЦК на партията “Туде” издава брошура на персийски език с обзор на историята на БКП, съставен въз основа на лекция, която е била изнесена пред иранските делегати по време на престоя им в България за Петия пленум.
Взаимодействието между двете партии продължава с участие на ирански представители, между които секретарят на ЦК на ИНП и един от най-важните активисти на партията Абдус-Самад Камбахш, като гости на Седмия конгрес на БКП през юни 1958 г. по покана на първия секретар на ЦК Тодор Живков, избран на този пост две години преди това. От 1958 г. започва приемането на почивка в България на по двама активисти на партията “Туде” годишно.
България, както и останалите страни от социалистическия лагер, приютява активисти на партията „Туде“, които се установяват у нас като политически емигранти. Сред проучените документи има един любопитен материал от нашите партийни архиви, свързан с един от тях на име Мохсен Голестан, известен още като Бахрампур. Той е бивш текстилен работник, секретар на работническо-селски комитет и член на Областния комитет на ИНП в Исфахан, дълго време лежал в затвора, участвал като гост на Четвъртия конгрес на профсъюзите в България. През ноември 1957 г. той пише обширно изложение до ЦК на БКП, в което прави разбор в силно критичен дух на процесите, протичащи в партията “Туде”. С изложението на Бахрампур се запознават наши партийни и държавни ръководители. По указание на Начо Папазов (тогава завеждащ отдел „Деловодство“ при ЦК на БКП) то е предадено по партийни канали на ЦК на КПСС.
Още веднъж подчертавам, че разсекретените документи от българските партийни архиви представляват много голям научен интерес не само от гледна точка на българо-иранските отношения, но и за изследването на вътрешните процеси в партията „Туде“ и политическите процеси в Иран.
Какъв имидж имат българите в Персия и иранците в България през периода, който изследвате? До каква степен двата народа са успявали да създадат приятелски връзки и сътрудничество?
Историята на българо-иранските връзки се проследява в книгата не само на национално равнище, но и на междуличностна основа. В дипломатическата област вече споменах за добрите контакти между български и ирански представители в Цариград и Букурещ. Такива се установяват също от иранските легации в София и, разбира се, от първата българска мисия в Техеран. Сред другите конкретни случаи бих искал да спомена доверителното приятелство между нашия консул в Смирна (дн. Измир) Иван Хамамджиев и иранския му колега Мирза Есмаил хан по време на Първата световна война. Връзката между двамата е толкова силна, че при отзоваването си иранският консул предлага на Хамамджиев да поеме защитата на иранските интереси в неговия консулски окръг. Българската страна приема предложението, след като по въпроса е направена постъпка от легацията ни в Цариград, и начинанието не се осъществява единствено поради прекъсването на българо-турските отношения в края на Първата световна война през 1918 г.
Сред установените лични контакти в Турция следва да се откроят приятелството между Недялко Колушев, за когото вече споменах, и Мирза Махмуд хан в Цариград, продуктивните връзки в Цариград и Анкара на нашите представители Тодор Павлов и Георги Баламезов с иранския посланик и впоследствие външен министър Мохаммад Али Форуги – един от най-влиятелните ирански държавници от времето на Реза шах и първите години след това. През 1929-1930 г. с Форуги, който контактува и лично с външния министър във второто правителство на Демократичния сговор Атанас Буров, е почти договорено подписването на търговска спогодба и договор за приятелство, но в крайна сметка инициативата пропада поради разминаване в интересите на двете страни.
Друго запомнящо се приятелство възниква между представителите на двете страни в Берн и след това в Москва Никола Антонов и Ануширван Сепахбоди, бивш постоянен представител на Иран към ОН в Женева, впоследствие заемал министерски постове. В свой доклад от Москва от август 1937 г. Никола Антонов пише за своите „превъзходни отношения с посланика“, който в друга своя кореспонденция нарича Сепахбоди „образован и разумен персиец“.
Приятелските връзки, разбира се, излизат далеч извън сферата на дипломацията. Сред разпространителите на изкуството на персийския килим в България, което достига дълбочинни социално-културни пластове, забележима роля играе един виден предприемач от ирански произход, приел името Борис Персийски, а истинското му име е Исмаил Хасан. Той е роден в иранския град Табриз около 1880 г. и произхожда от общността на алианите (алевитите). Допирът му до персийските килими датира от най-ранно детство: в продължение на 10 години чиракува в килимарски работилници в родния си град. След преселването на семейството му в България около 1900 г. се занимава изключително с килимарски бизнес първоначално в Панагюрище, а след това в Шумен, където се установява. През 1904-1907 г. е пътуващ учител по килимарство, а през 1907-1909 г. е майстор-управител на шуменската Държавна образцова работилница по персийско килимарство (първа в града). След това се мести в София, където става един от първите фабриканти на персийски килими, произвеждащ главно за американския пазар. По-късно се завръща в Панагюрище, където през 1937 г. е сред учредителите на известната ТПК „Персийски килим“. Тя продължава своята дейност и след 9 септември 1944 г. и се оформя като едно от водещите предприятия в бранша. От бизнес изложението на Борис Персийски се виждат неговите задълбочени познания в областта на персийските килими като „едно от най-деликатните художествени изкуства“ и завидната му компетентност по отношение на различните типове персийски килими, които той пренася на българска почва. Съвсем спокойно може да се каже, че той е олицетворение на дълбочинните пластове в сътрудничеството между двете страни, тъй като пренася един от най-известните художествени занаяти на българска почва.
Сред откритите и включени в изложението български поданици, внесли своя дял в съзиждането на двустранните връзки и сближаването между двата народа, са икономогеографът Анастас Бешков (един от основателите на тази наука в България, който в съавторство с Любен Мелнишки публикува през 1959 г. монография за икономическата география на Иран, ползван дълги години като справочник за страната), строителният инженер Любен Трънка (който участва в израждането на Трансиранската жп линия, а след това известен професор в България и проектант на редица инфраструктурни обекти), лекарят Александър Атабекян (който още в началото на ХХ в. открива лекарски кабинет в град Рашт в провинция Гилан) и инвеститорът Марко Данчев (който участва със заем в изграждането на железопътната линия Джолфа-Табриз преди Първата световна война). Иран присъства като важна част от обиколките на именитите пътешественички, лекторки и своеобразни посланички на българската култура Анка Ламбрева и Люба Кутинчева, за които е писано в нашата преса.
През 50-те год., когато завършва събирането на ценни ирански ръкописи, останали по българските земи, в Ориенталския отдел на Народната библиотека, дългогодишният ръководител на отдела проф. Борис Недков установява международни научни връзки, в т.ч. с иранския учен проф. Нафиси, който гостува в Ориенталския отдел за продължителен период от време. Нафиси е бележит историк, литератор, езиковед и публицист, професор отедин от най-продуктивните учени на Иран през ХХ век. Гостува в Ориенталския отдел за продължителен период от време.
Последно бих искал да засегна литературната област. Известни са изявите на преселилия се у нас именит ирански писател-хуморист Мохаммад Али Афраще на страниците на в. „Стършел“, които вливат свежа кръв в двустранното културно общуване. Мохаммад Али Афраще е един от най-почитаните хумористи от онова време и любимец на българските читатели.
Посочените примери са ярка илюстрация на приноса на отделни личности в приятелските връзки между двата народа.
В какви посоки предстои да изследвате българо-иранските отношения след като вече имате тази книга зад гърба си? Какви бели петна продължават да съществуват в българското познание за Иран?
Културно-икономическите връзки, разглеждани в последните глави на книгата в цялост с политическите контакти и консулската проблематика, оформят представата за периода от Втората световна война до края на 50-те години като подготвителен етап към една нова епоха в двустранните отношения, когато сътрудничеството се разгръща с пълна сила. Важно за посочения период е, че интересът на двете страни една към друга не угасва, макар че дипломатическите отношения са прекратени за дълги години – от 1941 до 1961 г. Традицията се поддържа жива, за да може по-късно да даде богати плодове.
Преговорите за възстановяване на дипломатическите отношения, започнали през 1952 г. по време на управлението на Националния фронт в Иран, след това за дълго време са застопорени. Българската страна настоява за реципрочност, докато за иранската страна този въпрос по това време не изглежда важен. След това преговорите продължават в Москва, Белград и Анкара и завършват със съвместно комюнике от 26 декември 1961 г. През следващото лято в двете страни са акредитирани пълномощните министри съответно на България в Анкара и на Иран в Белград, като по такъв начин се материализира предложението, формулирано от българската страна през април 1957 г.
По нататък през периода на 60-те и 70-те години се откриват легации, впоследствие прераснали в посолства, и започва постъпателно възходящо развитие на двустранните отношения в цялата им гама – посещения на различни, включително най-високи равнища, пълнокръвно търговско-икономическо сътрудничество, съдържателен културен, научен и спортен обмен – като за целта се създава солидна договорно-правна база и отношенията се изграждат на дългосрочна основа.
Периодът на развитието на двустранните отношения от началото на 60-те години досега, с който бих искал да се захвана, със сигурност е не по-малко интересен. Предстои изследване на много документи. Работата ще бъде не по-малко трудоемка. Периодът може да се раздели на няколко етапа, в които основни жалони са настъпилите кардинални промени в двете страни: съответно Ислямската революция през 1979 и демократичните промени в България през 1989 г., както и иранският ядрен въпрос и редица други развития. Задачата, от една страна, ще бъде по-лесна предвид обилието на документи и анализи. И двете страни през този нов период провеждат консистентни политики една към друга в зависимост от господстващата идеология и политическата линия на съответните периоди.
От друга страна, обективното изследване ще бъде подложено на изпитание, тъй като има редица моменти, чувствителни за двете страни. Вече имам някои изследвания по този период, а и от средата на 80-те год. може да се каже, че съм участник в процеса на развитие на двустранното сътрудничество в качеството ми на служител във външното министерство – референт за Иран, началник на отдел, директор на азиатската дирекция, включително по време на дългосрочната ми командировка в Иран и работата ми с ирански делегации. Попълването на „бели петна“ вероятно ще бъде свързано с разсекретени документи и досиета, които до момента не са били изследвани или, макар и да сме били наясно с тях, не им е давана гласност.
Предстои работа в тази насока.
Снимка: Ангел Орбецов (източник: Ангел Орбецов)
Прочети на английски език!
Прочети на румънски език!
Последвай канала на блога “Персийският мост на приятелството” в YouTube! Блогът може още да бъде последван във Facebook и Twitter. Има и канал в Telegram.
- Bulgaria - България
- Comunicaţie interculturală - Междукултурна комуникация - Intercultural communication
- Cărți - Книги - Books
- Drepturi sociale - Социални права - Social Rights
- Български
- Interviuri - Интервюта - Interviews
- Iran - Иран - Iran
- Istorie - История - History
- Radio-ul Naţional Bulgar - Българско национално радио - The Bulgarian National Radio
- Relaţii irano-bulgare - Българо-ирански отношения - Bulgarian-Iranian relations
The Persian Bridge of Friendship - Персийският мост на приятелството - Podul Persan al Prieteniei - پل دوستی فارسی 